Камен Старчев, Daylight 1, 62×150
Нишки
Бавно, непреднамерено
губя нишките към теб.
Като паяк отшелник
загубил сърцето си
в лъжичка пясък
се лутам между съзвездията
и чакам отнякъде
да чуя гласа ти
Тънките жички
(на моите нерви)
които ме водят напред
изчезват ненамерени
Като съновидение
В есенно утро
Тъмно е
и е малко хладно
Всички абстракции
водят към липсата ти
неотъпкани плоскости
така познати
от минали животи;
проекции на реалности
които сам съм измислил
С надежда да намеря надеждата
топя се; Няма ме
всичките ми молекули
послушно стоят
по местата си
но част от мене е другаде
Лицето ми се разлива
очите ми изчезват
лъчът светлина
който вече не помня
грее някъде в паралелите.
вървя напред
а стоя на едно място
не си спомням нищо
всички пътища все водят нанякъде
Но накъде точно?
Претенциозно 1.0
Малки парченца
кожа остават под ноктите ми
оголвам всеки нерв на младото си тяло
подлагам го под изгарящите лъчи на слънцето
и изпепеляващите ветрове на идеята
че някой ден ще се превърна в пепел.
Татуирам си меч на ръката
и навлизам в гъстия къпинак от сенки
от който е изплетено битието ми.
Не дишам защото ми омръзна
намирам го за прехвалено и претенциозно
оставям кислорода да се просмуква през порите ми
а въглеродния диоксид да прави органите ми
на органична маса със токсични свойства
Отказвам се от правото да имам право
и с главата напред се хвърлям от мостта
с надеждата, че там долу в мрака
съществува поне
царството на Хадес.
Post Factum
Принтирам живота си на китайска ваза
крехката черупка на безцветно мекотело
изписана с песните на диви славеи.
Всяко едно движение пълни ума ми
с нови цветове, дъждове, дихания
палитри от павета, разбрали за себе си
че скоро ще се сраснат в едно със земята.
Сенките по улиците ме поздравяват учтиво
вероятно защото се разпознават в лицето ми
Но аз не отговарям
защото не съм сигурен
кой точно стои насреща им.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X