Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018
Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.
Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.
Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища се пресичаха във в. „Литературен вестник“, където и двамата публикувахме. Но е факт, че не се срещнахме никъде в литературата или литературния бит, без да има причина да се избягваме.
Трендафилов не е бил мой преподавател, не съм имал пресечни точки нито с академичните му и литературнокритически занимания, нито с преводите му на поезия. Особено последното е конфузна празнина.
Правя този каталог на собствените си липси и празнини, следвайки литературноисторическата изчерпателност на некролога, който не се задоволява с жанровия екзистенц-минимум на траурното слово.
На фона на тази изчерпателност с поглед към литературната история назад и напред странно впечатление правят две оставени празни места.
Първото е ролята на Трендафилов като основен вътрешноакадемичен критик на „четворката“ в „Литературен вестник“, към която спада авторът на некролога. В. Трендафилов пръв атакува персонално лицата, които години по-късно потвърдиха ранната му диагноза. Едно от тези лица е авторът на некролога.
Второто празно място е въпросът за агентурната принадлежност, чието спестяване не е само въпрос на жанрова конвенция, а касае много по-дълбинни структури на историческия компромис, наречен Мирен преход.
Да се прехвърлят помирителни ръце над гробовете на Мирния преход е проява на лош вкус. Да се използва думата „вечност“ за литературноисторически манипулации под формата на траурно слово също.
16.05.2019
София
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X