Христина Василева – L’Albatros artificiel

Комета

На ВХ

Главата ти е огнена комета
оставя диря от искри и бяла прах
горе сред звездите
излита нощем и мълниеносно планетите връхлита
кълве
комета със глава на хищна птица с твоята
уста, очи, чело и нос и зъбите ти преди да олетят
вежди, коса, с цвета, който от бебе е била
а на сутринта –
прахта окапала
покрита в сняг
език замръзнал в човката
проскубан врат
гребен окървавен на див петел
бил се бясно до сутринта
се носи

Облак е главата ти там долу
мрачен с гръмотевици
целият просмукан с капки дъжд ли, сълзи ли
тежи и висне
облак, а отгоре гилотина
плаши, но не пада, не помръдва
преди да го разполови – на ръба между две нощи
в сърцевината е прозрачно светлосин ефирен лак
отвън оловносив, затворен, самодостатъчен
отвътре се раздира
френетичен буревестник
криле размахва, опитва се да балансира
Да се махне!
разкъсват го светкавици
гилотината – отворена
стои

Квадратна сфера е
в нея кръжиш разперен от Леонардо –
ръцете – разтворени на нивото на раменете
краката – разтворени на ширината на раменете
въртиш се скоростно
акробат в своя въздушен номер
в едно гюле стремително
летиш

Лумнало кълбо
пече и се увива непокорно
горяща факла между пръстите на бавен клоун – пари и боли
от завихрянето въглени хвърчат
на масата покривката прогаря
тежи главата
не могат да я удържат ръцете вече
узряла е, разцъфнала, кърви и отмалява
вече не е глава, а роза
аромат разпръсква и благоухание
розова комета озарява
мрака на вселената
ухае

Защото
(Ти го знаеш)
Каквото се е случило
Пак ще бъде

Сега си затвори
Почивай си
Тук вече никой не те вика

Остави нощта

Остави нощта, когато отлага това за отлагане
Да потъне в бездънното горе
Звездната ѝ пътека е поела мрачното туловище на кита
Лисата глава на корема му лъщи на повърхността
Леко е паднала нощта върху му
Низката светлина лази по слабите му места
Безсилно се е килнало животното
А-тата на жените-птици дупчат нощната бездна и хапят свирепо с гласовитите гънки шията ѝ
Не пипай нощта, когато дави сигналите за удавяне
Не искай сдвоените трупове да се разделят разкъсани на спокойствие

И когато детето попита, може ли да чете това
То все още не знае, че вече го знае

Не е скрита нощта
Невинна е
Без страх, когато е безпомощна
Две вежди над рамката на очилата
Ръка, разполовена по дължина от средните пръсти към лакътя
Елегантен маникюр, на две разрязан
Скелет с привлекателно изкуствени мигли на дупките за очите и
дълга пленителна коса от средата на челото до под кръста
Магьосница, която те настига само в коридора, а ти ѝ показваш среден пръст иззад гърба си, за да я разсееш и да те изпусне
Хватка е възможна само до вратата
Рамката е твоето спасение и примка
Ти тичаш
Малка си и винаги ще тичаш
Малка

Будува
Трудна е нощта
Когато има много за оставяне
Не бой се, мила моя,
Докато е тя

Отдалече

Там не валеше и беше студено
Отидох след изнурения ден да видя морето
Толкова тъмно бе, че дори светлините едва различавах
Вятърът – силен, разколеба ме да сляза по стълбите на морската градина
Усетих пясъка под обувките на минаващото семейство
Шумът на вълните не беше театрален, не, никак не беше от туба под сурдина
После на аерогарата майката приспиваше сина си по телефона
Утрото на такива вечери е отрезвяващо
Ако преди това не си сънувал, че си умрял и душата ти обикаля наоколо
Никой не те чува

***
Тези несъществуващи бели камъни
От време на време проблясват
Когато в тъмните ранни утрини
Като тази, в която оттам си минал
Се раздвижат клоните и струните
Какво оттова че там долу
Когато прибираш се
Тежат като живи камъни

 L’Albatros artificiel

на Владимир Сабоурин

За правото да скиташ във въздуха
Пожелай лека нощ на аксиомите на механичните съпротивления и не се страхувай да
Прегърнеш метафизичните им първообрази, после тайно намери и
Целуни изобретените вече сили за преодоляването им и небрежно
Погали впрегнатите в сложна инженерна машинария, ще изпиташ силно
Желание към идващите в бъдеще още по-могъщи и няма да
Устоиш на крилете
На които виси теглото, нищо че подемната им сила е по-голяма от усилието да го уравновесят
и мощта на тягата им тегне над челното съпротивление, накрая ще се
Влюбиш в свръхзвуковото, какво от това че е съизмерване с дареното ни вече звуково
и свръхсветлинното с дареното светлинно

Няма нужда да чакаш да мине night run-a, за да докаже, че тялото ти е съществен елемент от теоремата

***
Остави на мира хвърлените на вятъра
Остави вятъра на знаещите да го управляват
Не защото знаят, а защото вече са оставени
Пусни на воля готовите за път
И да спираш летенето натам, откъдето не могат да се върнат
Вятърът на мироносците вее освободен

***
В гърлата на птиците са поселени пчелини
Прелитат кошерите хиляди километри на юг и после си идват узрели от други лета
С първите песни излитат два рояка – пчели да жилят и пчели да правят мед
Не можеш да ги разделиш
А няма и защо

И щом навлезеш в ден, в който истории и хора от различни времена започнат неслучайно да се мяркат случайно и застъпват тревожно, но безпроблемно
Това не е сън

Мъжът с жълтата вратовръзка и златна рамка на очилата –
някой от добре забравеното минало
отлично устроен институционален връх
явява се там в подземния кръстокуполен кораб
изневиделица
и ти казва
Бог да те пази
Учтиво е
Повръща ти се от покровителства
Но това не отклонява вниманието ти от детските ходила – все едно на възрастен разкривените артритни пръсти с издадени кокалчета – не, не прекрачва канона, нищо скандално –
като че ли висят от тялото на разпнатия –
иконата е най-обикновена – Богородица с Младенеца
В тъмния ъгъл встрани от олтара на невзрачната църквица

Още едни ходила те вълнуват –
нарисуваните от Холандеца

Блудният син се завръща към родния остров на беловласата от очакване старица
На един все по-мрачен танкер
Танкер на заминаването и танкер на връщането
Пътуването на юг е условие на живота

***
И летят кошерите натам
В медните гърла на пойните птици

***
Дошъл ти е моментът, в който зависимостта между възможност и реалност не е компромис
И живеенето не може да е друго
Когато зачеркнал си вечния човешки стремеж невъзможността да се постигне съвършенството да се сведе до минимум
в чийто център е спорното дело на винаги недостойната човешка ръка
Здраво завързан за мачтата спасен минаваш покрай вълшебния глас на онези, които после разкъсват
Защото животът ти не може да е друг
По-добър не може да е
Животът ти
По-различен от
Противостояние

***
Пойните птици долитат от юг
Хиляди километри минават обратно
Натежали от мед
Безстрашни, безстрастни
С първите песни излитат двата рояка пчели
да жилят и да дават мед

***
И щом навлезеш в ден, в който светлината става все по-определяща
И чертите и силата на цветовете все по-зависими от нейния ъгъл
Ту категорични, че ги има в това тук и сега
безспорни както преди, завладяващи, жизнени
Ту бледнеещи, все по-прозрачно губещи се и все по-незначителни

Добър е денят!
Остави светлината и звука да нареждат
Подчини им се

Тогава е нощта в царството на славеите
Все по-могъщо оглушително владеещи я
И ранните утрини се спихват пронизани от песните им
Освободени от силуетите на безпомощните
Там остават, без да треперят, в очакване на Идещия

***
В медните гърла на пойните птици
Свободни се реят тези, които не са нито частици от
светлина, звук, вълни или други
Свободни от схемите
Реят се

05.03.19