Людмила Калоянова – Ню Йоркска поема

Магистралите на Пенсилвания

са гигантски чудовища.
Пипалата им се врязват като
октоподи в бизонските
тела на Апалачите.

На 386 Parkway East
баща ми заплака на телефона:
– Оставихте майка си сама,
защо не дойдохте… Щеше да
е различно.

Хищната спирала на пътя
се самоизяжда
пред мен.

– Каза ли нещо?
– Последните ѝ думи бяха
„умирам“…

Усещам сърцето си –
пулсиращо телце на врабче –
докато слушам
гласа на баща си,
залутана сред магистралите
на Пенсилвания….

Лингвистично

постоянно
мигрирам –
в нови наречия и
чужди езикови
пространства

моите езици
са строителите
на живота ми –
аз съм тяхната
(недовършена)
Вавилонска кула

обитават ме като
фигури в картината
на Брьогел Старши

разбъркат ли се,
ще се
разпадна
на ята от
неразбираеми думи
и ще се пръсна
по цялата земя

Удоволствието да бъдеш никой

е така освобождаващо.

Да бъдеш никой –
без страх и предразсъдъци
да стигнеш
съвършенството
на свободата.

Никога не съм била
така свободна
както когато осъзнах,
че съм никой.

Ню Йоркска поема

Виждам те през очите
на детето ни, пием кафе
на един покрив в Хелс Китчън…

помня светлината на гаснещ
фенер и закъсняло небе,
синя рамка на прозорец
в Гринидж Вилидж,
където вечеряме в здрача,
моста Уилямсбърг,
изписан с графити,
по който вървяхме
хванати за ръце
на път за Бруклин;
Ийст Ривър и сивите гълъби
в парка Карл Шурц,
танцуващи степ покрай пейките,
жълтите нарциси под дърветата,
които всеки път ми напомнят
за мама (поднася ми букет нарциси
в родилния дом и оттогава
все ме изпраща в Америка);
мощната снага на града
приютила милиони преди нас,
с които се чувствам завинаги свързана,
кълбата от пара над покриви от асфалт,
мириса на море и печени кестени,
чувството за
сила
свобода
принадлежност;
вятъра, впрегнат в гърдите,
сирените на корабите,
порещи реката Хъдсън
между Бетъри Парк и Ню Джърси…

помня фериботите на Стейтън Айланд,
островчето Елис, където за
първи път стъпва вуйчо Теодор,
оттам тръгва имигрантската му
одисея (Уест Ориндж бяха думите,
които чувах всеки път когато
лелите ми се събираха да пият кафе –
Уест Орáнж както го произнасяха
с гордост и неизменно през сълзи;
сега в Upper East Side живее
дъщеря ми)…

помня пътеките на Сентрал Парк,
цъфтящи дървета,
замръзнали
във времето,
звука на саксофона в
платната на корабчета-играчки,
файтоните на Кълъмбъс Съркъл,
където обикаляхме с шепи
надежда…

Виждам те през погледа на
детето ни, спрели сме някъде
на Канал Стрийт.

Там, в един несъществуващ
вече ресторант, започна
нашето пътуване…

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

Comments

comments