Владимир Сабоурин: Благодаря за времето, което ще отделиш за това интервю. Обръщам се към проф. Владимир Градев на „ти” като естествено продължение на писмената кореспонденция и живото общуване с теб и твоите текстове. Първият ми въпрос е едновременно личен, литературен и, ако щеш, профанно мистичен: вярваш ли в сродствата по избор от типа на това между Бодлер и По?
Владимир Градев: Може би ще те учудя малко, но отговорът ми е: не, не вярвам, поне що се отнася до мен самия. Стремя се да разбирам и оценявам аргументите и тезите на другите за това, което те са и да ги следвам, докъдето и докогато мога. Значимите интелектуални срещи в живота са се дължали не някакви „родства по избор”, а на възхищението при срещата ми с думи, идеи, прозрения, които са надхвърляли мен и малкия ми свят. Не, определено не съм търсил някаква съкровена близост с мислителите, които са били важни за мен, тяхната личност, като тази на Фуко или Шмит, често ми е била чужда, ала нито тя, нито техния живот или убеждения, са ми били мярата за валидността на идеите им, нито са ми пречили да търся нещо ново и важно в тяхното творчество.
В.С.: Литературен човек в един бароков смисъл на литературното, ти си завършил френска гимназия и френска филология в най-силните късносоциалистически години на чуждоезиковото образование и филологическата култура. Какво те изведе оттам, как се случи излизането ти от филологията?
В. Г.: Ако разбираме филологията в нейното етимологично значение, бих казал, че все така „обичам думите“, но ако я вземем като академична дисциплина, никога не съм влизал докрай във филологията. Исках да уча философия, но реших, че не мога да понеса марксизма-ленинизъм, който съставяше гръбнака на тогавашното обучение, пък и изобщо не исках да ставам страж и глашатай на господстващата идеология. Филологическото образование не ми бе никак интересно, то ми бе полезно, само за да овладея малко по-добре един западен език, за да мога да чета автори и книги, които искам и така, още като студент можах да прочета целия Пруст, да открия Батай, Бланшо и, разбира се, Фуко. Университетското ми излизане от филологията се случи още със завършването на специалността, когато бях изпратен по разпределение като учител на село. Впрочем, практически всички от моето поколение, които започнаха университетска кариера преди 1989 г. бяха или членове на партията, или, както се разбра по-късно, прясно вербувани агенти на ДС. За мен нещата се промениха в края на 1991 г., когато можах да кандидатствам аспирантура в специалност „Културология“, която проф. Николай Генчев току-що бе създал. Бях за щастие приет и успях да намеря там моето място. Катедрата тогава беше, а и днес все още в някаква степен остава, интердисциплинарно пространство, позволяващо изучаването и на алтернативни форми на мислене и живот.
В. С.: Дисциплинарната ти социализация като философ съвпада с първите години на свободното ни придвижване на Запад, без да е необходимо да сме в някакво качество на извършители или жертви вид ченгета. Първата ти книга Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999) се ражда от този опит на години на учение, които са години на странстване в един свят, познаван дотогава само през езика, книгите, филмите, плочите. Какви бяха първите ти впечатления от реалностите на „Запада”? Какъв беше Париж на докторанта, тогава още дори „аспирант” по старата руско-съветска деноминация, пишещ за Фуко?
В. Г.: За първи път излязох на Запад на 30-годишна възраст. Париж беше за мен труден град за живеене. Имах проблеми, както повечето българи тогава, с визата, с финансовото и физическо оцеляване на Запад. Същевременно, имах фантастичната възможност да работя в архивите на Фуко, да срещна и дори да се сприятеля с някои от най-близките му хора. В Париж намерих приятели, които ме подслониха и подадоха ръка в нелек за мен момент. Страшно важни ми бяха и лекциите на Дерида, откриването на психоанализата, дългите разходки из града. За мен най-съществено в Париж, и особено, след това във Флоренция, където можах да живея по-дълго, беше, че трупаното през тези години на интензивно учене знание започна, благодарение и на всички тези срещи, постепенно да се подрежда, да се превръща в упражнение на собственото ми мислене.
В. С.: Ако философията при теб е вид обръщане след чуждоезиковата филология, от какво естество е „прекъсването на пътя”, случващо се вече в самото дисциплинарно поле на философията? Едновременно ли са писани Силите на субекта и Прекъсването на пътя (2000)? И двете ли са „книги от упражнения”? Как се съвместяват философските и духовните упражнения?
В. Г.: Не. Силите на субекта са писани в началото на 90-те, а Прекъсването на пътя няколко години по-късно, в самия край на века. След приключването на работата върху дисертацията разбрах, че не мога, а и не искам да бъда „фуколог“. Фуко и днес остава един от най-ценните автори за мен, защото мобилизира мисленето ми, позволява ми по-ясно да видя проблемите, насърчава ме не просто да подемам неговите жестове и идеи, но и да се освобождавам и отдалечавам от тях и най-вече да не се боя да стигна до точката, в която да мисля и против самия себе си, особено по трудни за мен въпроси.
В. С.: Като изключим лекционната трилогия по теория на религията, към която искам да се върнем по-късно, най-обемното ти монографично изследване е посветено на политическата теология. Има ли за теб „да дойде Твоето Царство” възможни политически измерения? Какво привнасят събитията от първите десетилетия на ХХІ век в „теолого-политическия дебат” на миналия?
В. Г.: Мисля, че това „да дойде Твоето царство“ снема или поне постоянно поставя под въпрос политическото. А имайки предвид съвременната ситуация в света смятам, че линейният теолого-политически модел, в който една фаза следва другата, все повече се налага да бъде заменен от „къпиновия“ модел на безкрайното разклоняване, в който едновременно се разгъват и преплитат различни склонения на религиозното и политическото.
В. С.: Любимата ми твоя книга като обичащ философията лаик е Между абсолютното тайнство и нищото (2007). Как се разполага тя спрямо протяжните теолого-политически излизания на Политика и спасение (2005)? И да те питам, възползвайки се от привилегията на интервюиращия и субективното му чувство на удоволствие от една от любимите студии в любима книга, какъв ти е Спиноза?
В. Г.: За мен философията е привилегированият, но не единствен път, за разбиране на реалността и съдържащите се в нея питания и ми бе нужно, а и естествено да се насоча по-конкретно към нея. Особено много ме зарадва с това, че харесваш студията за Спиноза. Та, какъв ми е Спиноза? Образец и стимул. Та той е умът, който реално се освобождава от всичко външно и постига независимостта, самоконтрола, полета на мисленето, той е един от тези съвсем малко хора, живели на света, които показват, че могат истински да мислят. А самата Етика я виждам като мистичната, par excellence, книга на модерността: тя е храм в пустинята и който влезе в нея може да познае божественото. Същевременно, тя е, par excellence, философската книга на модерността, на философията като метод, логика, наука на разума, упражняван до неговия най-краен предел там, където той стига до прага на тайнството.
В. С.: Вървейки по книги и години, стигаме до трилогията Това не е религия (2013, второ разширено и преработено издание 2017), Излизания (2015) и Разпознавания. По пътищата на душата (2017). Позволих си да я нарека лекционна в смисъла на лекциите по естетика на Хегел. Кой е теологическият „романтизъм”, от който се оттласкваш в твоята теория на религията? Представяш ли си някаква възможна естетическа теория, съвместима с тази теория на религията?
В. Г.: Действително, тези книги са лекционни. Те са плод на моето преподаване в университета. Обичам професията на преподавателя, защото учейки другите, уча всъщност себе си. Почти винаги пиша лекциите, които изнасям. Те ми помагат да мисля, да си задавам въпроси, да изследвам и проучвам територии и проблеми, с които инак едва ли бих се заел. Знам, че тези книги се отличават от днешното университетска книжнина, която обикновено е твърде техническа, използваща изкуствен език, който трябва да свидетелства за някакво по-висше знание. Този тип книги, знаем, не ги чете никой извън гилдията, а и те се пишат, не за да бъдат четени, а заради кариерата или заради реализирането на някакъв проект. Има и академичното писане, което е релативистично, иронично, пост-модерно, с фрази, които, колкото са по-дълги, толкова повече се отдалечава читателят от техния смисъл, като основна грижа на пишещия в случая е да не го заподозрат случайно в наивитет. Чужд съм и на двете нагласи, стремях се към една по-флуидна и свободна проза, без наукообразност или зашеметителност. Задачата ми бе скромна, исках да привлека вниманието към някои неща, които читателят най-вероятно още не е видял и да го насоча към тях, за да може, и той ако иска, също да ги види. Затова се опитах да представя ясно теми и проблеми, които са ме занимавали през годините, без обаче да жертвам тяхната сложност в името на достъпността.
Тук не съм се оттласквал от теологията (романтиката, впрочем по натюрел ми е някак чужда), защото тя е извън полето на тази теория на религията. Понякога си мечтая да напиша и теологически трактат, но това все още е само в сферата на желанието. Що се отнася до естетическото, то несъмнено е част от тази теория на религията, която е work in progress, бих бил щастлив, ако успея някой ден да привлека по-ясно вниманието и към него.
В. С.: Искам да завърша с въпрос за поезията. Изпитал съм непосредствено вдъхновение от твоите прочити на поети в книгите ти, писмата и разговорите. От теб научих, че Ги Дебор превежда в края на 70-те Строфите на Манрике. Смяташ ли, че поезията може да е духовно упражнение, променящо света?
В. Г.: Днес в литературните департаменти е модно да се твърди, че големите литературни произведения са просто „думи на страницата“, че са нито повече нито по-малко значими от други езикови артефакти и практики като политическите манифести или рекламните надписи, например. Но тогава защо да четем Верлен или Одън, да речем? Ако е единствено, за да ги анализираме и деконструираме, то сравнително лесно можем да го направим, не е трудно да демонстрираме и интелектуално, пък и морално превъзходство. Това, обаче, не ми е интересно, поезията за мен е това, което е непреводимо, което не може да бъде казано на друг език, по друг начин. Чета поезия чисто дилетантски, от любов към думите, заради естетическата и духовна наслада, която стиховете пораждат в мен със своята гъстота и форма, дистилираност на идеите, музикалност на езика и сила на въображението.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018