Ивайло Божинов, Stanislav’s waterfals 3
Надеждата е загубено време
пред екрана на блуждаещото несъзнание,
изгубило досег с реалността,
минувача, който тайно си представя
забелязани лица,
случайни хора от улицата,
с които сключват ръце
във вечността на някоя следобедна пейка,
въпроса за честта,
за героизъм и дългове,
игра на победители и победени
в цинични измерения,
крепи се на надеждата
за живот отвъд тях
и въображаемата бариера
да го преследваш,
герой от епос
за някой (не)обикновен работник,
някъде,
горделиво тегли сам ярема
на безмислени времена
и чувства се онеправдан,
но някой трябва да го забележи
за неговите 15 минути слава
между рекламния блок, халюцинации,
алчност, прах и плява,
нищо не прозира
зад тъмносините прозорци
на новите бизнес-сгради,
като кули-огледала,
излезли от кошмари,
куклен театър на бюрократи
с фабрични номера,
и там някои се надяват,
докато пръст над тях поклаща
часовник присмехулен,
контрол като от книгата
на Оруел,
и безумието
поддържа страха ни
да не се разпадне безумието,
а ние с тебе се чудиме
защо дивите гори си отиват
и не сме някъде далеч
да им се радваме,
докато още ги има,
където новини не стигат
и няма надежда,
и тук и там
във вечните химери се оглеждаме.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X