Ивайло Божинов, Simple politics 1
‘Es gibt kein richtiges Leben im falschen’ (Theodor W. Adorno, Minima Moralia: Reflections on a Damaged Life).
(‘Wrong life cannot be lived rightly’, in Jephcott’s translation’)
“There is no right life in the wrong one.”
Буквално, “Няма правилен живот в един фалшив.”
Няма добър живот в един фалшив свят.
От твърде различни предпоставки Дерида ще заяви, че няма напълно невинен текст.
“Добрият живот” е противоречива фраза, тъй като има много различни възгледи за това какво може да бъде “добрият живот” (das richtige Leben) (‘the good life’ is a controversial phrase, since there are so many different views on what ‘the good life’ (das Richtige Leben) might be.)
И все пак това не е накарало Адорно да се отчае от възможността за морал. Наистина, остава ни въпросът: как се води добър живот в един лош живот? Адорно подчертава трудността да се намери начин да се преследва добър живот за самия себе си, като самия себе си (an sich), в контекста на един по-широк свят, който е структуриран от неравенство, експлоатация и форми на изличаване.
Социалните категории влизат в самата същност на моралната философия. твърди Джудит Бътлър, носителката на наградата Адорно за 2012г. и цитира изречението в края на лекциите от Морална философия:
„всичко, което днес можем да наречем морал, се слива с въпроса за организацията на света… може дори да се каже, че търсенето на добрия живот е търсенето на правилната форма на политика, ако наистина такава правилна форма на политика е в сферата на това, което може да се постигне днес.”
Но тук има уловка, правилната форма на политика е в условно наклонение – тя е в сферата на това, което може да се постигне днес, но очевидно е непостигнато, дори непостижимо.
В сферата днес са неолибералните политики на уинъри и лузъри, на непрецакани прецакващи и прецакани кандидат-прецакващи.
Последните Бътлър нарича неоплакани, неспасяеми, непоправими, въпреки че никой не им е отнел шанса. Но хвърляйки се в биополитическото измерение Бътлър удобно забравя, че самите политики са непоправими, неспасяеми и т. н.
Именно правилната етика се сблъсква с непоправимото, с анатагонизма на Реалното, на това което не може да се символизира. Хегел го нарича Pöbel – Mob, Menge, Meute, Masse (Франк Руда е писал доста за това), Маркс – работническа класа, за да се спаси тя трябва да се затрие, наистина неспасяема. Но никой не вярва вече в това. Каквито и да са политиките, винаги ще има Pöbel, излишна неасимилируема част, измет, паплач, незаслужаваща оплакване и съжаление. Но ще има и уинъри на хазартната пустота.
Биополитическото управление на ungrievable/неоплакваемото, непоправимото е от решаващо значение за отговора на въпроса как да се водя този живот, твърди Бътлър във феминисткия си маниер на неопределена жалостивост.
Наистина, някои не водят живот, не го живеят. Изобщо, животът може ли да бъде непреживян? Демократичната болест депресия означава неекзистенция.
И в същото време триумфира неолибералният мит за меритокрация, прецакващите без да прецакват. Само едно усилие – и можеш да станеш като тях. Толкова помияри станаха политици – защо не? Толкова писатели – идиоти. И т. н.
Стремят се към слава? За антропологическата машина на славата доста убедително се е произнесъл Агамбен. В космоса няма такова нещо, слава.
В основата на славата е идиотското лаканианско наслаждение, нищо че вероятно поради антипатия към Лакан Агамбен не прави такава връзка.
Как да се държим когато видим окъпания в слава? Една слава сведена до хазартното си ниво днес? Фалшива във фалшивия свят? Там мъжете не могат без фетиши, а жената е основният им фетиш. И сега тя им отмъщава, като ги прави осакатени жени, като им раздава незаслужени бакшиши и от това извлича другото наслаждение, както го мистифицира Лакан.
Съпротивата и протестът днес също са деградирали до жалки сембланси на самите себе си, още когато студентките показвали цици пред Адорно заради ограничената му визия какво е протест. Днешните компромати в политиката са същото.
Спомних си как един протестър носеше своето слоганче – не съм платен, мразя ви безплатно. После се сблъсках в реална среща с него, избягваше да ме гледа, а аз се почувствах виновен, защо? Аз не протестирам, аз съм протеста въплътен. Но представете си, че го визуализирам в слоганче на площада?
И една още по-знаменателна среща, един писател се бе върнал от чужбина, където бе женен, носеше на табличка питиета в писателското кафене, когато случайно го зърнах и той забеляза, че е видян, и по лицето му се стече неописуемо наслаждение като колаген, което неволно му бях причинил, аз бях обект-причината, която не исках да му доставя, а той изглеждаше така сякаш не я е търсил.
Как все пак да се държим правилно при всичко това?
Познавам стоическия морал, някакъв вид догматизъм и т. н.
Или светците на влечението (drive) като Рембо, които цепят направо – ненавист, на теб поверих своето съкровище (hatred, to you I have entrusted my treasure (Rimbaud, Une saison en enfer).
Не знам френски, но съкровище е гръцкото агалма. И пред очите ми е Сократ в сцената когато спи в едно легло с красивия млад Алкивиад без да го докосне. А какво ако Алкивиад го бе докоснал?
Цитатите са за страхливите, докато ровя записките си.
Но ето един от отговорите на Адорно:
… той никога не е бил в състояние да реагира правилно, а само ( richtig) на фалшиви обстоятелства – т.е. с нещо правилно (mit Rihtigem), но само по пътя на една необходима, симптоматична, продуктивна фалшивост.
Правилно ли разбрах? Правилното в един фалшив свят е една необходима, симптоматична, продуктивна фалшивост.
И сега аз трябва да изляза навън и да я приложа в това, от което се състои моя неоплакан живот. Но аз вече не излизам.
Циркулярният аргумент изсвистя и се скъса в следобеда прекаран с Адорно. Защото колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X