Милена Попова, Рисунки
През март земята си спомня своето име.
Навсякъде твърдият сняг се пропуква.
Реките запяват. В небето
избледняват звездите на зимата; и нови
изгряват все едно малки зрънца
които ще блеснат в поля от тъма.
И името на всяко място
е радост.
II.
На любопитството сезонът е вечен
и часът за приключения не свършва никога,
но тази нощ
дори мъжете които стъпиха на луната
спят доволни
на отворен прозорец
там където ветровете веят над полята,
над реките
и над голата земя,
в селата, над самотни селски къщи и над градове големи
III.
защото е пролет;
защото отново луната и земята забягват –
двойка любовна която ще роди фантастични деца
и те ще се научат да стоят, да вървят и накрая да тичат
над повърхността на земята;
които ще вярват, с години,
че възможно е всичко.
IV.
От глина роден,
как човек да е свят;
от вода роден,
как човек да е гост на звездите;
от сезоните роден,
как човек да живее вечно?
V.
Скоро
детето на огненочервения тритон, амфибия
за живот ще се пръкне от малкото яйце.
Върху крачката си нежни
ще избяга през долините от мъх
към зеленината до потоците,
където доскоро на земята белееше сняг
като дебело лъскаво одеяло
от лунен пожар,
VI.
и вероятно
възможно
е всичко.
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X