Моника Попова, Еросът на невъзможното, 2011
Погубена
Струйка дим вие тяло
нагнетява пролетния полъх
отмива аромата на нощта
има мелодия в сънната отмала
във цигарата след най-сладката смърт
смирение в парализата
на фини крайници и мисли
по средата на нощта
паметта ми е безкрайно малка
побира твоето присъствие и липса
почувствах се намерена
ще се губя в теб до сетния си дъх
Навън е пастелно синьо
и аз отново издухвам прахта
от минали скърби.
Очи притворени,
страните ми горят,
докато страстно
прегръщам болката.
Искреността е сияйна,
езикът ми твърде груб.
Танцувам, танцувам,
танцувай с мен
под блясъка на бутафорни звезди
в забравен увеселителен парк.
Изпъни шия и надай
най-абсурдния си вик,
от който смях ще закънти
в главите ни.
После ще се скрия
в хралупата на мъртво дърво
и ще чакам тихо.
Вечността е шепота на пиано.
Песен празна тихо
гъгне в бара
кехлибарено потънал
в полумрак мокри палта
синкав дим от цигари светулки
мудно споделени горести
на бармана с чевръстата усмивка
навлажнени очи от дима ли
лицата тук не знаят печал
Досада апатия може би
увиснали усти
отпуснати клепачи
жълти пръсти безчувствени
но не и
вина от чашата на дните
умопомрачение в скута на нощта
мъка – метална люлка стенеща в дъжда
съжаление за времето
в разплетени прегръдки
огледалата по стените
само те познават
сенките на тези липси
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X