Магдалена Уанли
Събота, 7 часа сутринта.
На входната врата се звъни.
Упорито и последователно.
Дълго, звукът на алармата
пронизва съненото ми съзнание.
И през всичкото време, се питах.
Кой ли може да е.
Моите приятели, биха се обадили
предварително по телефона.
Подозирах, че отговорът няма да ми хареса.
Не отворих.
Да заспиш и да не се събудиш.
Казват, че това е смъртта на праведните.
Затова навярно, не искам да заспивам вечер.
Ако не се събудя, как ще разбера, че си отивам.
Мама казва, не ме е страх от смъртта.
Страх ме е само, да не ме заровят жива.
Може да решат, че съм умряла,
а аз, само да съм припаднала.
А мен, повече от всичко,
ме е страх, че ще я загубя.
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X