Магдалена Уанли
Когато пораснах
/аз помня, значи била съм на десет/,
нашите позволиха
и се качихме със брат ми на трамвай –
сами при Баба на ул. Кресна
за тази улица кратка вече писах, тогава
беше близка и равна уличка
по която стигах до детството си…
.
Аз трябва да избирам – дали да пиша за градинката в дясно –
там е и „Майчин дом“ където сме се родили
аз… и брат ми…
или за Улицата,….
.
Избирам да пиша за Баба,
да бъда със баба
да бъда в ръцете й, в очите й, и в прилежната рокля
която редовно кърпеше….
/Усещам топлина в гърдите си, по лицето ми
хлад,/
Седяхме до прозореца на голямата стая,
прозореца беше голям –
побираше моето крехко начало
и
остарялото минало на баба.
Имаше мирис на ябълки,
на гълъби,
на остатъци лято,
керемиди прехласнати по зелени листа, мъх
и пчели случайно налели цвят от ябълката в двора и
черешата в бяло …
.
Придошла река е в душата ми….
.
Всичко скоро си тръгна –
баба първа, после дядо,
майка дълго прегръщах –
още дишам млякото ѝ….
Тази пълна къща с голям прозорец е празна,
зее тъжна и скърца,
Аз, повече не ходя там
защото е цяла само в спомените ми,
Сега…. се водят дела,
ражда се вражда
и сме се пръснали на три посоки,
и нито една от тях не води до мен
и до брат ми..
Гледам, че тръгваш
две ябълки слагам в джоба ти…
и ако на вратата се обърнеш
това ще бъде най-дългият разговор който сме водили някога
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X