Слав Недев, Артефакт, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm
Поразкапаната каравана беше затънала и с двете си колела в пясъка още от миналото лято. И се беше килнала леко към морето. Пролетта стопляше вече дните и Спас и Мила решиха да си изкарат масичката със столчетата.
Зимата беше тежка. Той си намираше работа тук-таме за почти без пари, а нейната бременност напредваше бързо.
Гледах да минавам поне веднъж седмично, за да ги видя. Спирах мотора на полянката отпред, давах им торбата с провизии, която носех и пиехме кафе. Говорехме си дълго.
Тъжното беше, че искаха да се махнат от тук.
Мизерията ги задушаваше, а и нямаха близки, на които да разчитат. Бяха си купили караваната на старо и аз им я докарах с колата на един приятел – до този див плаж, може би последния у нас.
Селото беше на три километра по черно нагоре и Спас трябваше да ги върви всеки ден и да се надява, че някой ще се смили и ще го наеме да почисти плевника му или да му прекопае градината.
Едвам оцеляваха.
Наистина искаха да се махнат от този свят…
А Спас беше най-прекрасният поет, който бях чел някога. Но трупаше стиховете си в чекмедженцето до леглото, не искаше да издава нищо. Веднъж ми каза:
– Добре, че е писането, иначе до сега да съм се побъркал! Просто не виждам вече хора сред нас, братле! Няма човеци!
Стиховете бяха неговият гръмоотвод. И така защитен от тях, той преживяваше бурите на дните.
Мила пък беше кокалеста хипарка последно поколение – наследство от родителите й, което тя много си пазеше. Беше фина, някак кристално чиста и никак не подхождаше на този мръсен свят.
Бяха щастливи младоци и се обичаха безкрайно.
24 май късно вечерта – тогава ми звънна телефона и чух от другата страна Спас:
– Брат, Мила ражда!
– Как така, време ли е?
– Още е в седмия месец, рано е, а и навън вали. Линейката не иска да влезе в калта. Чака в селото.
– Трябва да стигнете до нея, Спасе! Тръгвам към вас! Звъни пак на 112 да изпратят високопроходима линейка, виждал съм, че имат! Идвам!
Живеех на седемдесет километра от тях.
Подкарах мотора си като бесен.
Усещах няколко пъти как телефонът ми звъни в джоба, но не спрях.
Дъждът намаля.
Бързах, бързах, бързах…
…………………..
Минах през селото, линейката я нямаше. Още в началото на черния път мотора се поднесе, усука се и се заби в храстите. Останалото разстояние го бягах.
Когато изкачих последния хълм преди морето, видях караваната. Тя гореше. Нямах повече въздух, но някак минах последните няколкостотин метра…
Караваната гореше като факла.
Вратата беше заключена.
Беше заключена отвътре.
Разбих я с някакъв камък и я отворих, но отвътре излязоха само огнените езици на пожара.
Седнах десет метра встрани и се разплаках.
Наоколо нямаше жива душа. И щеше да е така докато съм жив.
списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X