Калоян Богданов, Диалог с куче без куче
Одесос
Един ден се качихме горе над града
Където са вилите
И отломките на изчезналия стар манастир
Вилите
Бяха последен писък на архитектурата
В чисти прави линии
Трезви мълчаливи скъпи
Всъщност не бяха никак мълчаливи
Зад всяка врата лаеха по две кучета
Огромни мускулести злобно озъбени
Скачаха по оградите готови да ги прескочат и да ни разкъсат.
Нямаше хора
Само кучета страшилища
Зидове и разярени кучета зад тях
Виждахме града долу
На кубчета и паралелепипеди
И си помислих изведнъж
Че е време да потъне и той в земята
Oще един ледник рухна
далече от нас
В ранната утрин
въздухът още се диша
Изпиваш кафето
и палиш мотора
далече от истината
какво става на луната
какво толкова търсите
на бледото лице което нас ни гледа
хора строят ракети за 90 милиарда
долара хора лунатици? лунианци?
мамо, виж какво хубаво пълноземие
мамо, какво има на Земята?
нищо, детето ми, прах и кратери
Идеалисти
И баща ми, когато беше вдъхновен
пишеше сгорещено за нашето общество
Спомням си веднъж как седяхме в чакалнята на автогарата
той, брат ми и аз, и той драскаше нещо
за „селяните от града и гражданите от село“
а аз следях ръката му с поглед и преследвах мисълта му
без да разбирам много, облегната на рамото му.
Тази сутрин след толкова много години
аз седя в леглото и си мисля за него и по неговому
за идеалистите реалисти и реалистите идеалисти
И се питам хората, които толкова много са чели
накъде насочват тази светлина, накъде я насочват?
Дали тя не е само една неонова лампа,
която жужи в смълчаната класна стая
в някой късен протяжен зимен учебен час
И натиска клепките на свелите глави над тетрадките ученици?
За какво е протеста, ако злото продължава да вилнее на воля?
За какво е философията, ако винаги стигаме до задънена улица.
За какво бръщолевим безкрайно, правим схеми, обмисляме следващия ход?
Гордо се вкопчваме в нашата истина, за да кажем, че сме, че ни има.
Има ли ни?
Има ли ни, татко, сега?
Сираци
Малка приятелко
Когато те срещнах
ти може би беше само на две
не си спомням точно кога и как
ни заведоха да ви видим
Ти имаше големи кафяви очи
и малки пухкави ръчички
с които ме сграбчи мълчаливо
както се сграбчва последна мечта
и не искаше да ме пуснеш
Радостта ти беше пареща
осезаема като тревогата
Когато те откъснаха от мен
ти се пречупи разплака се
Бях може би само на седем
не си спомням точно
Няма я мама да ми разкаже.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X