Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
Гневът ми беше
див кон
който ме хвърля
на земята.
Беше диво животно
причакващо ме
Да ме разкъса.
Вече се научих
Да обяздвам коня
и станах звероукротител.
Сега имам номер
в обществения цирк.
***
Забравих си лицето
на извора.
измих го с чиста вода
и го оставих да изсъхне
сред билките.
Когато се върнах да го търся
пчелите си бяха напрали кошер.
Сега раздавам билков мед,
но малко са хората,
които вярват на подаръци
Лято мое
Лято мое, лято, вече си презряло.
Класовете падат – пусто опустяло!
Няма кой да сбира тежкото ти злато
Плачеш като жито, сринато в
земята.
А наблизо – ето, го очаква зима.
Във душите само тъмни мисли има.
И сърцето чака някой да го вземе.
Моли се напразно в дивото ни време.
Всички са по друми и не виждат нищо.
Сякаш черна чума мислите им нищи.
Чума по сърцата – празни, почернели.
Сиви са им дните без недели бели…
Лято мое, лято, вече си презряло.
Плачат класовете…
Пусто опустяло.
***
Денят си отива
на един крак.
В другия крак съм се вкопчила
с надеждата да го задържа.
Той ми се усмихва
без да се спира,
а през ръцете ми
се изтича
пясъчният часовник.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X