Кой очаква войниците? Калните силуети, заиздаващи се вяло над разнебитения хоризонт на счупеното време, по някое време, след векове, когато вече няма как кой да ги чака в тревясалата тишина.
Да бъдем честни – в такова чакане има някакво задължително неудобство, нещо грубо излишно, като приключилата война, която е убила всички с безсмислие, като поднасяне цветя на мъртвите. Свършена работа.
Дори майките не очакват войниците. Те просто се надяват.
Винаги ще се намерят само няколко пощръклели момичета, които са винаги и навсякъде, разпънали щедрите си усмивки като хвърчила на Зачатието на невойниците от войниците, на вечния мир, който искат за своите синове, за които също после да се надяват.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X