Тед Хюз – Козодой

Кокиче

Земното кълбо сега се сви
около притихналото зимуващо сърце на мишка.
Невестулка и врана, сякаш отлети от месинг,
се движат в мрака навън
лишени от здрав разум ,
с другите смърти. И то преследва целите си,
брутални като звездите този месец,
бледата му глава тежи като метал.

Котаракът на Естер

По цял ден котаракът се протяга, опънат
като стара рошава рогозка, стиснал очи и уста.
Чести битки и съпруги очите
му са дpали и очукали главата.
Като купчина старо въже и желязо
спи до синкав здрач. После пак се пръква,
очите му, зелени изумруди: прозява се дълбоко и червено,
зъбите му, остри шишове, светкат.
Котарак напада някога рицар на кон ,
и стиска врата му като заклещен в капан
а рицарят язди и отбива нокти и зъби.
И след стотици години петното там стои,
на камъка, където пада, умъртвен от котарака:
Това се случи в Барнбъроу. Котаракът още
изкормя скришом някое и друго куче,
и ще откъсне главата на глупавата ти кокошка.
Неубиваем е. От бясно куче,
от изстрел в упор, кожата си
отървава и цял остава когато
на гробището блудства
под пълната луна. Подскача и леко
стъпва по съня, умът му е в луната
и нощем над кръглия ни свят,
над покривите, викът и очите му скитат.

Мисълта-лисица

Представям си гората в миг полунощен :
и нещо друго живо има
освен часовника самотен
и този празен лист, по който пръстите ми сноват.

От прозореца и звезда не виждам:
нещо по-близо но
по-дълбоко в мрака
прониква в самотата :

Студен и лек като тъмен сняг
лисичи нос докосва клон и лист ;
слугуват две очи на ритъм, който
отново и отново

оставя отчетливи следи в снега
между дървесата и куца сянка предпазливо
около пън се помайва, а в кухина
на тяло, смело просеките

прекосило, едно око зелено
все по-отворено и по-дълбоко,
бляскаво и втренчено ,
погълнато от работата си,

внезапно разнася остра лисича воня,
и влиза в тъмната хралупа на главата.
Прозорецът е все тъй беззвезден; часовникът тиктака,
страницата е готова.

Козодой

Дървото дебне на колене.
Мъртъв клон се прицелва в лъч последен.
Присмехулкото е телескопичен.
Побягналото слънце
потреперва, пронизват го
крила от пепел.
Луната, с лунните си пеперуди, пропада
в лицето на птица.
Звезди засияват
от дрезгавия и повик,
и луноедът, хлад усетил,
се прозява в зората
и заспива кората.

Превод от английски Христина Керанова

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X