Илеана Стоянова – Какво да обичам?

Пиано

Пианото беше моето първо училище –
старият немски “Тифенбах”
цвят махагон с два златни свещника
резбован корпус и клавиши слонова кост.

Този музикален крал от Саксония
на името на тиролски глетчер
ни придружаваше навсякъде,
дори в едностайната ни квартира
майка ми упражняваше оперно пеене
или държеше ръката ми.

Свирех гами, акорди и
музикални пиеси,
пианото ме научи да мисля в ритъм,
да усещам мелодията,
да държа ръката на малкия ми син
когато свири гами, акорди и
музикални пиеси.

Пианото ми остана
когато майка ми отнесе гласа си в гроба,
а русокосият ми син ръцете си
в други часови пояси.

Естество

Не можеш да ме заблудиш.
Видях много:
всичките ми лоши работи,
всичките ми тесни, скучни стаи,
всички ми болници – училища на живота.

Само тези с гръмките думи загиват.
Бити, гладни, болни – влюбените в живота
оцеляват –
важна е способността да се диша,
способността за продължаване на живота.

Не във високия полет
на бароковата катедрала
или в езика на камбаната й
нито в дланта със скиптъра
се заключава истината.

В подножието й
с окървавени ходила,
в предградията,
бедните квартири,
гадните болници
са тези които търкалят
скалните късове
нагоре.

Не хората които си прикрепят криле,
а онези с двете ръце засланящи глава
са живото естество.

Какво да обичам?

Обичай тялото си –
временният Кораб на аргонавтите, хралупата която обитаваш
докато езикът на мъжа пълзи от езика ти към кафявите ореоли,
въздухът се разтваря в безвремието и прераждането на телата –

Обичай тялото си
преди Корабът да избухне взривен
от терористи, катастрофи, природни бедствия, рак, инсулт, инфаркт,
да потъне в леглото на смъртта,
мъртвата плът на дъното на океана, гроба, храна за рибите и червеите –

Обичай себе си
докато страхът подписва среднощен пакт и припомня кулите-близнаци, Мадридското метро, колите-бомби в Истанбул, бомбените атентати в Лондон, господин Осама Бен Ладен размахва заплашително пръст, “Ал Кайда” работи неуморно с робите на 21-ви век –

Обичай съществото,
което диша в твоето тяло под джинси и туника, под гънките на бледата си кожа,
съществото което плаче под дъжд от лунна светлина, вибрира от стрес, от безпътица, кълбо от нерви –

Обичай твоите
чезнещи завинаги майка и баща
докато очичките им гледат през мъглата на сълзите и мрежата от бръчки, докато си наливат чай с треперещи пръсти, четат вестник, плетат пуловер
или поемат на път в катафалка –

Обичай момчето
още от първите му стъпки върху несигурните крачета
докато рита топка, срича на английски mother, свири Григ, излита с Джъмбо Джет за USA и вече няма нужда от теб –

Обичай това място
този град, този квартал, този апартамент с пейзажите зимни на Витоша и Софийския смог, с мръсните улици, боклука, боровете и вечнозелените храсти, църковната камбана, бездомните, уличните псета и саксиените цветя –

Обичай богатите
които плачат от намаляването на печалбите, и бедните с прокъсана дреха и изтъняла душа,
обичай политиците за техните сълзи на предизборни кампании, за ъгловатите им глави и празнословието, за плешивите мисли и речите по площадите, господин Генерал, другарю Министър, сър Премиер, царю Президент –

Обичай ближния си
и непознатия в трамвая за Павлово с ужасени очи, треперещи пръсти и нервни тикове, който помни библейския страх на Авел и братоубийството на Каин, страха от времето на Сталин – Другарю Страх!, глада от последните 20 години, дребни парички в шапка, Орландовци –

Обичай ръката си
и джаза на Армстронг
докато пишеш и слушаш “Two to tango”,
и бъди добра към себе си и към обитателите на това място, хората забодени в делника си и в екрана на телевизора, в мобилните си телефони звън-звън, в часовниците си трак-трак…

докато животът преминава неусетно край тях в черна лимузина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X