Антон Терзиев, Добруджанска стъпка/ Dobrudzha Step, object, bread, size 42 EU, 8.5 ,UK, 8 UK, 26.5 cm. 2018
Ще извървим ли своя век, от който бяхме
очаровани?
Деца – мъже, в джобовете с безплатни сънища, с коси полегнали на времето, напуснали бащите си,
разхайтени с идеите за братство?
Ще извървим ли своя век?
Не е ли само кратък жест живота ни?
Едно навеждане да си откъснем цвете или камък?
Понякога се хващам за небето
да се изтръгна като болен зъб от себе си.
Нима звездите са опорни точки, Архимеде?
Аплодисментите разстреляха героите
и гримът се размаза по душите ни.
Сега строшеното крило на птицата
влачи въздушното пространство по земята.
Плешивият дресьор подхвърли захарче на тигъра,
да му припомни колко е била горчива
свободата.
Телохранители.
Телохранители.
Аз хвърлих тялото си със дрехите.
Да бъде дух!
Махало –
удрящо главата си във времето.
И слънчев сок –
сновящ между цвета и корена.
И червей
в още неузрелия ми плод.
О, тая незавършеност!
О, тая историческа омраза!
О, тоя смъртоносен навик да се предадем
на роба, който ни владее!
О, тоя тъмен епос на Балканите!
Ще извървим ли своя век?
Или внезапно ще се свърши календара
под нозете ни?
… Ще получават белите си пенсии годините,
декомпенсирали по пейките на времето –
преди Христа и след Христа.
В мазето на една епоха, наречена епохата,
лежи така нареченото мъртво поколение.
И аз съм тук. Озъбен срещу славата.
Потомъко!
Хвърли учебника! Ела да се усмихнем!
Попитай победителя!
Как може да си толкоз жив,
Преди да бъдеш мъртъв?
Безславно е.
Студено е.
1978
От стихосбирката „Ракия за Бога“
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X