Ивайло Божинов
притискаш оста на грънчарско колело между дългите стени на твоите бедра – ваеш ме от глина смесена със вино и вода от Еридан а аз съзирам златно руно – не е във Колхида то – дали със жадни устни зърната златни да сбера или като пиян тракийски конник да полегна между тях? Ще дойде ден – ще стъпиш върху мен – превърнат в прах от чирепи за остракизъм – събуй сандалите с отпечатана цена – по линиите на твоето стъпало ще узная своята съдба… за тебе Сапфо
Елегия Рафти
Не днес, сумрачни богове, нека не е днес, когато душата и свенлива се спусна над сърцето ми ръждиво – Знам, цената ще платя, защото тя ме учи със сладкия език на любовта.
Нека не е днес, сумрачни богове, не ще достигна залива обичен със пясъка притихнал под милувките на стъпалата и – знам цената ще платя за горчивия език на любовта.
От кратък залив врязан в крайбрежието каменливо на сърцето ми – тръгвам си – до върха на ледената планина – в добрите дни ще виждам слънчева Егея, бленувани пристанища – нека да е днес, сумрачни богове – аз научих вече жестокия език на любовта.
Отгласи
Разчитам ли невнятни писмена, различни от белезите на сърцето ми – тяхната закръгленост е във гърдите и бедрата ти – разкъсвани от ъгловитостта на моя почерк, дочувам ли отгласи на думи за любов?
Танцувай със нозете боси по крехкия мрамор на сърцето ми – там в амфитеатъра под Акропола – ще се срути ако си с високи токове – ще чувам отгласи на песни за любов.
Прочети сърцето ми – страница отворена – изписана с чертите и резките на далечността – не чувам вече отгласи от песента – научавам само странния език на любовта. на Харис и тази, която знае
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X