Ния Якимова, Сгради, 2020 г., 154/121 см, фотошоп
Нощта разпуща вън
коси от
черен мрак.
Тогава бели листи
пак вземи
и дюлени слънца
ми нарисувай!
Подът да бъде
ту тръпчив, ту сладък,
на мене да прилича.
Навън нощта разпуща
пак коси от черен мрак.
Ще взема бели листи и
дюлени слънца ще нарисувам.
Плодът,
тръпчив ще бъде
и ще горчи, като отрова.
….на тебе ще прилича.
Понякога, все по-рядко, сядам някъде да изпия едно сам.
Ловя мухите, които кацат по чашата ми.
После… ги пускам…
……………………………………………………………………………………………………………….
Сега как му викате?
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X