Ния Якимова, „Лабиринт“ – Влязох в лабиринта, опитах се да намеря едно блещукащо бисерче в душата ми, но не намерих…, 2020 г., 161/107 см, фотошоп

 

+50°С -50°С

Би трябвало да има изход
колко ще трябва още
да летим надолу
да грачим гарги почернели
от отчаяние омраза
гъзове и цици завист.
Изпортената младост
една след друга отпътува
нанякъде, където
все още е по-богато,
другата чужбина.
Защото вкъщи ни е
чуждо.
Защото вкъщи
съвсем не сме щастливи.
Защото вкъщи сме като в чужбина.
И все сме разделени.
И само дрязги
витаят в мозъците ни
от жегата стопени.
Не можем всички
да работим в парламента.
Двайсет дузини
беззъбо зинали усти
безформена амеба.
Особено когато сме
пред тежка зима.
Особено когато токът
ще поскъпва.
Особено когато водата
е на свършване.
Особено когато
правителството ни е
тайнствено временно.
От мен се иска
само да замина.
Но аз оставам тук
И с вас ще изгладувам
ваште избори
и всички самозвани
политици.
Със вас ще стигна
и под дъното
с надеждата все някога
да ни просветне.
И тъй ще продължа докрая,
докато съм жива.
Да има при кого
детето ми
все някой ден
да се завърне.

 

***

Когато
изкачвам
стълби
все се питам:
при кого
и къде
отивам?
Обзема ме паника
искам да се затичам
обратно
но обратни
стъпала
няма

 

Влакчето на ужасите

Качваш се
Искаш да останеш жив
И крещиш
И другите крещят
Като слезеш с облекчение
Въздъхваш
Колко съм щастлив
Ах, колко съм жив

 

***

Пегасът е
изпечен темерут.
Предизвикателно
ме стрелка косо
във очите.
Копито вдигнал
не го забива във скалата
изворът да бликне
и отлита…

 

Аз си мислех, че
когато вратата
се отваря
влиза
един добър човек.
Ти
не мислеше така
и
затвори вратата.
Сега
двамата сме
от двете ѝ страни,
но никой от нас
не смее
да я отвори.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.