Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – The old Pianist
***
Да си ембрион
в утробата ми
и тази
странно нова
тежест
да не ми тежи.
Да ти варя
вълшебна супа
за вечеря
и да засищам
вечния ти мъжки
глад
с магия и усмивка.
Между бедрата ти
приседнала да шия
скъсаното копче
на ризата,
която ти отива,
а ти да ми шептиш
в ухото
любовни щуротии.
Да пренаписвам
ден след ден
отблъскващия бит
на монотонно ежедневие
във фантастична
приказка
за двама.
И нощем
да не осветявам
с лампа газена
лицето ти,
за да го видя
защото, ако те опаря,
а ти наистина си бог
на мига ще те загубя…
Така си съчинявам,
докато търся
скъсаното копче
на ризата,
която ти отива…
***
Странен сън сънувах
тази нощ…
Сънувах кучето,
което ме разхождаше
по земните пътеки.
Моето куче
черно и красиво
ме обичаше
повече от себе си,
повече от всеки
друг.
Сънувам го
черно и красиво
да се лута
сред розовите облаци,
разхвърляни
по синята морава.
Съвсем естествено,
като насън разбирам,
че клетото ме търси
там,
където ми е мястото…
да се упътваме взаимно
по пътеките на
неизбродените хълмове.
Черно и красиво,
щом ме зърна,
че го наблюдавам,
през небесните пространства
с всичка сила
към мене се затича.
Черно и красиво
в устрем
към мене тича, тича
и чувам го
с човешки глас
да проговаря:
Погали ме по главата!
Събудих се.
Безответна нощ.
Сама на себе си
прошепнах:
Погали ме…
Погали ме по главата…
***
светулката си е
светулка по рождение
тя просто свети
в мрака
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X