Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Eye
Знам, че ще се оправя, ще свикна да живея и така. Седем години са това, не са два месеца – да ги изтриеш и продължиш.
Какво нещо е навикът – ставам и се обръщам да го будя, влизам в банята с идеята, че има кой да ми донесе хавлията.
Виждах го от година, че не е същият, не обърнах внимание на знаците – по-лесно ми беше.
Мълчеше, много мълчеше. Говореше само за битови неща, не споделяше, смееше се рядко.
Залъгвах се – “внушаваш си“ –мислих.
Едно не ме подведе никога – интуицията – трябваше повече да я слушам.
То и да я бях слушала – какво?
Седем години планове за семейство, как се наваксва това, как да започна от начало. Да търся друг, с който да градя –отчаяна работа.
“Нищо не те радва, нищо не ти харесва, голямо мрънкало си“ – казваше ми често, когато още ми говореше – после спря и бавно си отиде. На части – техниката, книгите, дисковете, дрехите, последно си взе четката за зъби. Сякаш се разглоби, разпадна се и изтече през антрето.
Прати СМС – “отивам си, нещата не вървят, чувствам се зле от години, бях обещал, това ме държеше“.
Години мълчалив дискомфорт, години примирение – къде бях аз?!
Вярно, че нищо не ме радва. Сега, като се замисля е прав. От дете съм такава. Често чувам от хората, че не ми липсва нищо. Обективно погледнато е така.
Дете от смесен брак, имоти в две държави, никога не съм мислила за пари. Престижни родители с успешен бизнес, добро образование, никакви лишения.
Дори проблеми с външността нямам, от дете ме снимат за реклами, казват, че съм красива. И защо, защо, тогава ми е толкова гадно?! Защо ми е така тъпо, така монотонно?!
“Можеш да убиеш желанието за живот у всеки“ – включваше шеговития тон често.
Сега разбирам – не се е шегувал. Задуших ли го, отегчих ли го – не знам?!
А и да знам, не съм способна да направя нищо – това са ми възможностите, толкова мога.
Когато ходехме по лагери със съученици от гимназията, най-скъпата частна гимназия, другите се радваха на гледките, аз чувах само мотора на автобуса и виждах зацапванията по стъклото.
После как ни стоварват като чували пред разни обекти, после как ни товарят наново. И никога никакво удоволствие. Само лошото, все лошото – някакво вродено черногледство.
Не вярвам в щастието, подозирам другите в лицемерие, когато се радват.
Тази седмица си правя косата за трети път. В салона вече се смеят. Искам да виждам Сузи, но се преструвам на маниак на прически.
Сузи не спира да говори, никога не млъква. В салончето й е лудница. Мисля, че всички идват, за да я слушат.
Сузи върти ножицата като жонгльор, адски е сръчна. Работи с няколко клиента едновременно.
Винаги има поне три жени с боя, докато прави мъжките прически – отнемат и минути.
Сузи е щастлив човек. И понеже не й вярвам, идвам често, за да я хвана в лошо настроение, да я хвана да се оплаква, да я видя болна, уморена, съсипана…
Улавям се – искам да се срине – грозно, но ми пречи нейното щастие – пари ме нещо в стомаха.
Знам – проблемът е в мен. Сузи си е Сузи – не ми прави нищо, не ме забелязва – знам.
Но ме боли, мамка му!
Боли ме звънкият смях, безгрижното изражение, фриволното дрънкане с неизменните десет клиента.
Дебна я, разпитвам – Сузи разказва, добронамерена е. Не е красива, невзрачна е – боли по-силно. Може го и без да е хубава!
Винаги говори за жилището си и котките. Има над осем котки, казва че са скъпи, породисти.
Жилището е стилно, ремонтира го постоянно, ремонтира го всеки ден. Гледа списания, експериментира – купува мебели. Живее в разкош.
Опитвам се да си представя докато ми прави кичури. Зелен двор с цветя, оживен от красиви котки. Цветята са скъпи, цветята ся редки.
Къщата е стилна, изчистена, но кокетна. Звънят й хора, много хора – мъже.
Мъжете в живота на Сузи са особено атрактивни – стилни дръзки мъжкари, похотливи тийнейджъри с изваяни тела, изискани господа на средна възраст – влюбени до един.
Докато нанася боята преживявам хилядите романтични срещи, трескавите разговори за секс в среднощни часове, влюбените до безумие, изгорени от страст момчета. Сузи – разказва, разказва – на всеки, който седне на стола.
Разказва долепила устни до ухото на поредната клиентка, разчекнала очи в изумление. Гледки – сменят се – мъже, момчета, старци – военни, лекари, архитекти, преподаватели – Сузи познава адски много мъже.
Лавина от емоции и звънлив смях – салончето се пръска от похот. Клиентите се червят, но идват отново. Една от тях съм аз.
Вечер, когато не мисля защо той си отиде и колко съм безсилна, си представям военния, който преследва Сузи. Маскировъчната униформа на професионален войник, поддаваща се от ъгъла, дебнещ в засада.
Целувките, страстта, грубостта на пренебрегнат простоват мъж. Чарът на влюбен примат.
Мисля за вулгарния лекар, звънящ между две операции – търси я често – иска да изостави жена си, спират го децата. Луд е по Сузи, говори мърсотии до тоалетната на операционната. Виждам го с бялата престилка до кафе машината, шепнещ в смартфона.
Студентът, опустошен от желание, дете от консервативно семейство. Сузи му показва непозната страна. Иска да вижда още.
Сутрин се връщам в салона, Сузи ме държи със силата на евтино риалити. Правя си ноктите, за да слушам историите – в клопка съм. Сюжетите на Сузи изместват мислите ми, временно ме дистанцират. Мразя да съм сама.
Сузи има тежък живот – бита, преследвана, зарязвана от родители, изнасилвана. Най-смешното е, че завиждам и за това.
Представям си момичето от Борово с раница на гарата, обикалящо само из София. Не познава никой, но се оправя. Помагат и клошари – оцелява.
Намира си любовник, любовникът й намира работа, зарязва го – после друг.
Плаче ми се! Нямах възможността да оцелявам. Лишиха ме от приключения, възпитаха ме добре. Охранен бройлер от скъп инкубатор – плаче ми се.
Сузи ми филира краищата – смее се – разказва за тройка с двама военни – кани ме на гости – приемам.
Търся из руините на София, из порутените недостройки, стилното местенце на Сузи. Обърквам се – номерата са разместени – София е несинхронен град.
Счупени гаражи, износени ретро кафенета, дюнери, писъци – смрад. Мухъл, ръжда, неизмазан зид до модерна сграда. Ровя из занемареното наследство на епохите.
Влизам в заден двор, търся Сузи. Сузи ми отваря – посреща ме по халат, по скъп бял халат и нежни луксозни чехли.
Води ме през мръсен двор, потънал в плесен и ръждиви варели.
– Виждаш ли котките ми, там до шезлонга – пита ме със самоуверена усмивка.
Няколко мръсни улични котарака се излежават до варел, препълнен от дъждовна вода. Шаря с поглед търся пространството от разказите – стилния декориран двор и скъпите котки.
Кани ме вътре. Мазе – Сузи живее в мазе, боядисано с грубо нанесена червена блажна боя, засъхнала с множество боклуци. Миризма на влага и мухъл в тясна стаичка, превзета от спалня с кичозна кувертюра.
– Ето го военният – сочи ми снимката до шкафчето. Виждам грозен мъж с шкембе едва покрито от вехта униформа, килнал шапка като ловец.
– А, това е студентът – показва ми снимка на слабо грозновато момче, едва достигащо в представите ми полова зрялост.
– Това е професорът – показва ми снимка на мъж на преклонна възраст, с немощно излъчване.
Обърквам се – не виждам от влагата, препълваща очите ми.
– Плачеш ли, защо плачеш? Боли ли те нещо, искаш ли нещо? – стряска се Сузи.
– Искам, да, искам! – съскам през зъби.
– Да видя персийските котки, шикозният двор, прегарящият от страст военен, горящият от емоции студент, да видя стилната виенска спалня.
– Ето я спалнята, нали ти показах котките отвън – не ги ли видя!?
– Не – не ги видях. Видях блажната боя и няколко помияра!
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X