Емил Андреев – Кур Ди О’Вайс

(Специално за НСП)

Ние всички сме такива, каквито Бог ни е създал, а често и по-лоши.

Санчо Панса, „Дон Кихот“, част втора, глава 4

Призори, в 4:44 ч. на 04.04.2004, зъболекарят Зарко З. отиде за риба. Той имаше собствена лодка-моторница, американски харпун и твърдото намерение най-после да улови голямата бяла (и вероятно хищна) риба, която Зарко З. бе нарекъл Кур Ди О‘Вайс. Дали топлокръвна или студенокръвна, дали с хоризонтална или вертикална опашка, за него тя бе и мечта, и химера, и крайна цел в отдавна осъзнатото му и безсмислено битие. Иначе д-р Захари Захариев (такова бе пълното име на Зарко З.) не бе сладникав човек и вече бе изпълнил със съдържание задължителните клишета за любов, добрина и емпатия; сега не му оставаше нищо друго освен окончателно да изгони от себе си страхове и очаквания, за да се разправи веднъж и завинаги с Кур Ди О‘Вайс; да препарира главата на рибата, да си я окачи на стената и след това, ако беше в настроение, да приключи и със самия себе си.Не му се остаряваше разкривен, гнил и безпаметен; никой (жена, деца, внуци и пр.) нямаше да му прости грозната гледка! А защо точно в този ден и час – Зарко З. не знаеше. Реши, че прекаленото струпване на четворки във високосна година е достатъчно основание, за да бъде решителен и най-вече да има късмет в борбата с огромната бяла риба, за която всички рибари в ломската акватория на Дунава усилено говореха, но никой не бе виждал. А на въпроса, защо бе кръстил своята химер Кур Ди О‘Вайс, ще отговорим с кратката етимолигическа бележка, която зъболекарят Зарко З. сам бе записал в своя дневник в деня, в който за пръв път бе видял бялото чудовище да се таи в плитчините крайНебуна(неголям дунавски остров, западно от Лом, който според междудържавно споразумение принадлежи на братска Румъния; впревод означава „Лудия“, от румънското nebun–„луд“). Ето я и самата бележка (може да се прескочи):

Кур, от латинското cur–„защо“?; ср. Curnonrides? – Защо не се смееш?; да не се бърка със старобългарското куръ – 1. „петел“, 2. „пенис“; ср. яж ми кура – с вероятен ономатопеичен (звукоподражателен) характер, подобно на патка, путка – 1. „патица“, 2. „вулва“.

Ди, от италианския (през латински de<di) предлог di – „от, на“, използван в съчетания като l’idiotadiRoma – идиотът от/на Рим; да не се бърка със старогръцкото δίς – „две, два пъти“.

О‘Вайс – Оооо, тук вече нещата се усложняват, поради смесения езиков характер на словоформата. Първо представката О‘е краткък вариант на английския предлог of – отново „на, от“ и се използва често като префикс на (предимно) ирландските фамилни имена; да не се бърка с възклицанието О като например: „О, Шипка…“, както и с всяко друго възклицание. Същностен и многозначен е смисълът на думата вайс –weiß, 1. „бял“, 2. “знам“(Ich weiß nichts – нищо не знам). Да не се бърка с английското vice – „порок“!

И какво се получаваше в превод? Защо от/на от/на бял (белия, знаещия, мъдрия)? Пълна безсмислица и простотия, каза си Зарко З., когато за пръв път го осени името на своя подмолен и дълбоко-архетипен враг. „Но пък много ми харесва!“, зарадва се той и започна да си го повтаря като заклинание: „Кур Ди О‘Вайс, Кур Ди О‘Вайс, Кур Ди О‘Вайс!“ Дори и мелодия – ритмична и мажорна (по всяка вероярност в  си-бемол) – нахлу в главата му, но така Зарко З. съвсем се обърка. И понеже той не обичаше да се обърква много-много в и без това пошашавения живот и свят, реши, че ще е най-добре по-скоро да хване рибата и да не губи време, припявайки сиразни мелодийки, пък били те и в си-бемол мажор.

Реши: щеше да я дебне там, в плитчините при Небуна, денем и нощем, докато накрая не я прободе с пневматичния си харпун, който имаше огромна пробивна сила. Харпунът бе американски (не казваме марката, за да не правим продуктово позициониране) и бе толкова мощен, че някакви си 20-30 см воден слой нямаше да му се опрат. Та Кур Ди О‘Вайс бе излязъл толкова много над водата, че чак гръбът мусе виждаше над повръхността. Д-р Захари Захариев имаше прецизна и здрава ръка на зъболекар и щеше да го прободе още с първия изстрел!

И така, призори, с лодка и харпун, Зарко З. потегли за Небуна. Ала миг преди това…

–Какви са тия две тройки? – чу се глас, който съвсем смути Зарко З. в развиделяването на 4.04.2004 г. „Откъде иде тоя глас: от подсъзнанието ли ми, от небесата ли им?“, зачуди се зъболекарят. „И за какви тройки става дума, че и две при това? За човешки съвкупления ли, за конски впрягове ли, за божествени ипостаси ли, за покерни картосъчетания ли, за учебни оценъчности ли, за философски категории ли, за произволни троичности с дълбоко иманентна същност ли, за тристмегистни измерения на херменевтични (разбирай тълкувателни) съждения относно дихотомността на троичната вселенска природа ли? Леле-леле, що за невнятен и глупав е тоя въпрос: какви са тия две тройки?“, въздъхна безпомощно Зарко З, седна на земята и запали цигара.Забеляза, че лодката срещу него леко се поклаща от вълните на току-що преминал кораб.Смукна силно дим и още преди да го издиша, чу нов, но този път съвсем познат, глас:

– Ще пробавам с две!

Колко е гадно, когато тайнствеността излезе на яве, когато загадката се реши и човек остане с едничкото: „Божичко, за това ли бе всичко?“ Защото само на десетина метра от лодката на Зарко З., нагоресрещу течението, където брегът ставаше отвесен, зад виснала над водата върба, на прекрасно рибарско място-мечта, седяха един до друг двамата неразделни приятели от детинство, вече пред пенсия –Кольо Сиренето и Ванчо Кокала. Първият показваше на втория две въдични куки – тройки, които възнамеряваше да върже накрая на своя конец (влакно, косъм), съответно с лека оловна тежест и да пробва да скубе скобара (карайшлъка; вид шаранова риба) на дарак, а не както приятеля му – с една малка тройка и топче – на помпа. (Тук следват едни рибарски подробности, които са по-отблъскващи и от сладникавите любовни мелдорами, на които поне можеш да се умилиш и просълзиш.) Разбрал намерението на своя приятел, Ванчо Кокала отговори кратко и ясно:

– Че ме фанеш за дедовия с тия две тройки!

Зарко З. се възмути: Кольо и Ванчо му бяха съученици – прости по природа и пияници по призвание, получили своите прякори още в Гьолското училище: Кольо (Николай) заради бялата си (като сирене) албиносова кожа, а Ванчо (Иван) – заради съсухрения си кокаляв вид.  Те не подозираха, че техният съученик Захари Захариев, при когото и двамата ходеха да им лекува зъбите, е дочул разговора им и се е погнусил от профанността им. Но на риба – като за риба; възвишеностите са във вълшебния трепет на мълчаливото очакване, на страстта и бликващите адреналин, серотонин и пр. моноамини, особено ако рибата е по-голяма. „В лодката, по-скоро в лодката!“, заповяда си Зарко З. и след малко вече каботираше срещу течението по посока на Небуна.

Зъболекарят не обърна внимание на подвикванията на своите съученици, които веднага го разпознаха, но никаква идея си нямаха за мисията му; за тях оставаше дребния скобар, а за Зарко З. – величавия Кур Ди О‘Вайс. Докато въздухът облъхваше небръснатото му лице, очите му зорко оглеждаха водите на Дунава. Той държеше кормилната ръчка на мотора и следеше реката изкъсо; близо до брега съпротивлението ѝ бе слабо, априлският вятър духаше в гърба му и той с лекота преодоляваше разстоянието до острова. Едва ли Кур Ди О‘Вайс щеше да се появи тук. Той/тя най-вероятно предпочиташе да излиза в плитчините на опашката на Небуна, които бяха най-близо до устието на безименната подземна река,която се вливаше някъде там, между Арчар и Лом, и която бе най-вероятното обиталище на чудовищно голямата бяла риба със звучното вече име Кур Ди О‘Вайс.

(Легендарната безименна подземна река не е измислица, а реално съществуващ „субтеранен“ воден поток, според някои, по-голям и от самия Дунав. От къде извираше тази река – никой не знаеше.За да е по-голяма от Дунава, тя би трябвало да извира поне от митичния Олимп, ако идва от юг като Искъра, или, ако е от запад на изток – едва ли Дунава ще да е единствената голяма река в Европа, която тече в тази посока – от някоя друга централноевропейска планина като Шварцвалд; защо не Вайсвалд? Щом има Шварцвалд, двоичното ни мислене не бива да изключва Вайсвалд. Че може и от по-далече да извира тази безименна река – от върховете около Шамони, от самия Монблан, да речем. Всичко е допустимо! Щом е подземна, тя може да си тече, където поиска. Ала когато едно нещо не е явно, колкото и да го разбулваме, то ще си остава още по-тайно, че и загадъчно, поради което и привлекателно.)

След някогашната тухлена фабрика Зарко З. отби сред тополите, за да си подготви харпуна и да изпуши още една цигара. Стори го и тъкмо да прибере фаса в специалния пепелник с въртящ се капак, който неизменно носеше със себе си в лодката, чу се пронизителният, отдавна додеял му, звън на мобилния му телефон.Погледна екрана – непознат номер, вероятно на някой пациент. Не, в неделя и то в тази специално, когато бе тръгнал на решителна битка с Кур Ди О‘Вайс, добрият иначе зъболекар нямаше да отговори! Звъненето спря, а Зарко З. направи нещо твърде решително и неочаквано: хвана телефона си и като плосък камък го запокити в Дунава. Апаратчето заподскача по повърхноста, сякаш малка жабка и – поради своята аеродинамична, плоска форма – дълго лизваше водата, докато накрая се изгуби от погледа на своя притежател; дали потъна в реката, или отскочи чак до румънския бряг отсреща, Зарко З. не можеше да каже. Той само си отдъхна,без да съжалява и дръпна въженцето на мотора. Отдавна трябваше да го стори, да се раздели с този демоничен уред, който пиеше мозъка му всеки ден от сутрин до вечер. Мразеше, не, ненавиждше всичко виртуално, а вече и словесно. За него думите бяха излишни звуци в устната кухина, за чието формиране участие, за жалост, взимаха и зъбите, с които той ежедневно се разправяше. За четиридесет години съприкосновение с тях, Зарко З. бе стигнал до първичното заключение, че те са многобройни костоподобни образувания за раздробяване на храна, а понякога и като оръжие за защита и нападение. „Защо им трябва да участват в оформянето на звуците от речта!“, ядосваше се Зарко З., но въпреки това навлизаше с особено внимание в тяхната пулпа – „живата“ част на зъба. Те, горките, не бяха виновни, че човек е еволюирал към говорене, а не към телепатия.

Лодката бавно преодоляваше течението, а нейният капитан мислеше светкавично, при това не с думи, а с образи. В главата му се въртяха зъбни формули и силуети на резци, кучешки, кътници и мъдреци, наред с физиономии, облици и характери на хилядите негови пациенти през годините. Да, с натрупаната практика, зъболекарят Захари Захариев бе развил особената способност да разпознава що за човек е даден пациент по броя, формата, подреждането, захапката и състоянието на зъбите му: здрави, белии всичките – млад, успял или богат; криви, болни и пожълтели – неудачник, бедняга или стар. Но това бяха само най-очевидните белези, по които Зарко З. определяше що за човек е отделният пациент, зинал срещу светлината. В малкото огледалце той виждаше увеличени неговите същностните черти, наклонности, нрав и желания; накратко – неговата типова характеристика се отразяваше сякаш съдба в кълбото на веща гледачка. Разбира се, не всички зъболекари имаха тази способност да сканират обекта на своето лечение, но Зарко З. (вероятно и единствен) можеше. На какво се дължеше това, самият той не знаеше – идваше му отвътре, някъде от дълбините на мъничката му епифиза, шишарковидната жлеза, третото око, което в неговия случай бе зрящо. Установил веднъж това –в средата на своята 40-годишна практика, Зарко З. предприе и съответните мерки. Първо започна да селектира и класифицира типовете хора според морфологията на зъбите им, а после се зае да отделя най-лошите, злодеите, склонни към престъпления и убийства; списъкът на последните стана дълъг.

Но какво можеше да направи Зарко З. с подобна способност и растяща класификация? Щеше да е зловещо, твърде литературно и несвойствено за него да избива потенциалните престъпници, които и без това са задължителна част от главоломно растящото човечество – Зарко З. не бе зараза, нито напаст, че да мори наред лошите.От друга страна той бе длъжен да стори нещо според силите и възможностите си, за да намали голямата световна лошавина, макар и в малък мащаб. Решението го осени, докато вадеше зъб (кътник) на поредния пациент – млад, но с грануломна склонност към насилие. Ако си поискаше зъба, както правеха някои, щеше да откаже да му го даде, да излъже, че био-отпадъците се изгарят в специален крематориум, какъвто по онова време в града нямаше. После щеше да го прибере и като иде за риба – да го изхвърли в Дунава. Дори и да беше изгорен в специален крематориум, разсъждаваше Зарко З., прашинките пепел щяха да се разнесат по/в земята, а там, кой можеше да гарантира, че от тях нямаше да покълнат и израснат нови злодеикато поникналите воини от зъбите на дракона Кадъм? Та Зарко З. не бе Язон, нито пък кротката му жена бе Медея! Във вечната река бе най-сигурно – там те щяха да се удавят и край!

И така, с годините зъболекарят Зарко З. изхвърляше отровни човешки зъби в Дунава и с това донякъде намаляваше растежа на злото. Така си мислеше той, но се лъжеше: злото не намаляваше, а стоматологичната наука и технологии се развиха толкоз вихрено, че всеки вече можеше да се прикрие с изящни изкуствени зъби, със сияйна усмивка и чиста артикулация. Разбира се, в провинцията и в избуяващата мизерия това не се случваше, така че на Зарко З. не му остана нищо друго освен да се бори с малкото зло, което от ден на ден намаляваше заедно с пациентите му. Едничката утеха на зъболекаря бе, че в западния свят, където се изнесоха повечето от съгражданите му, стоматологичните услуги бяха скъпи, а това щеше да принуди сънародниците му да се завръщат пак при него за лечение. Днес не бе взел нито един зъб за изхвърляне; предстоеше му решителна схватка с Кур Ди О‘Вайс.

Като наближи Небуна, Зарко З. се замисли:щеше ли тази битка да бъде кървава и колко такава? Бе повече от сигурен, че бялото чудовище от безименната подземна река ще се появи, но не знаеше дали то е топлокръвно или студенокръвно; кит ли е или акула, бозайник или същинска риба? Когато го/я видя за пръв път, само гръбът му/ѝ се виждаше, но не и опашката.Къде ли се намираше сърцето (еднокамерно или четириделно), за да се прицели в него? Кур Ди О‘Вайс бе поне три метра дълъг – толкова огромен му се стори, когато го видя, значи и сърцето му/ѝ ще е сравнително голямо. То би трябвало да се намира някъде в кухината над предните коремни перки; там щеше да стреля, не искаше да е в главата, за да не повреди бъдещия си трофей.

Лодката стигна опашката на острова, Зарко З. изгаси мотора и огледа плитчината над огромната пясъчна коса, която течението бе натрупало. Нямаше нищо! Дъното се виждаше през бистрата вода и само някое-друго рибе проблясваше на слънцето. Трябваше да действа бързо. Не можеше да остане така на открито. (По междудържавното споразумение Небуна бе румънска територия; ако го видеха, граничните щяха да го арестуват.) За целта Зарко З. скри лодката между две паднали тополи, затрупа я с клони, така че отникъде да не се вижда, после сам се притаи в къпиновите храсти с поглед към мястото, където щеше да се появи Кур Ди О‘Вайс. Легнал по корем на земята, с раница на гърба, бинокъл на врата и харпун до себе си, Зарко З. приличаше на морски пехотинец, готов за акция. Вместо каска на главата си имаше тъмно-зелена бейзболна шапка, която се сливаше с листата на къпините. Планът му бе прост: щом чудовището се появеше, той щеше да го издебне, да го простреля и да върже въжето на стрелата за някоя топола. Така Кур Ди О‘Вайс щеше да се мята в агония, да се умори и накрая щеше да е готов да бъде придърпан на брега. Там Зарко З. щеше бързо да го разфасова, а после да пренесе кървавите късове в лодката. Сега щеше да чака – час-два-три, цял ден, колкото бе необходимо. В риболова най-важното качество е търпението, а той го имаше в изобилие.Бе изтърпял десетки хиляди пациенти с техните страхове, болежки и капризи – и сега щеше да се справи; неминуемо.

Докато лежеше сред къпинак и комари, Зарко З. имаше достатъчно време да разсъждава и на ум, и на глас: защо именно нему се бе паднало това изпитание?Избран ли бе, що ли, и от кого? Как така само на него му се представи Кур Ди О‘Вайс, коя невидима ръка го бе повела на съдбовна схватка с огромното му туловище?Божия промисъл, вселенска душа? Че бе отвратен от несъвършената човешка природа с всевечната ѝ лакомия, жажда за власт и контрол, от убийствата, войните и тоновете пролята кръв, от безбожието и егоизма – да, отвратен бе Зарко З., но това бяха само банални, формални факти; кой днес не се гнуси от състоянието на света? Друга, друга бе истинската причина! Дали тя не бе в самото съществуване на Кур Ди О‘Вайс, на този нов Левиатан с каменно сърце, което Зарко З. трябваше да прободе с американския си харпун?Рибата не бе само метафора, а истинска твар огромна, с чиято смърт нищо нямаше да се промени. Тя/той заслужаваше да бъде убита – за спорт, за гордост, за насищане на всякакви подсъзнателности, страсти и амбиции; ей така – за едното удоволствие да окачиш препарираната му/ѝ глава на стената и да ознаменуваш победата на божественото у човека над сатанинското у звяра; и то какъв звяр! Мислите на Зарко З. ставаха все по-светкавични и някак страшни, комарите дори започнаха да се отдалечават, прогонени по-скоро от тях, а не от репелента, с който той обилно се бе намазал. Реши, че вече е излишно да мисли и погледна с бинокъла към опашката на Небуна. Нищо!Да, но той ще чака, няма да заспива, няма ида става, ще чакас всичката си воля и решителност, ще чака, ще чака…

Чак по здрач Зарко З. не издържа и задряма. За секунди главата му клюмна, но той не успя да заспи, тъй като Небуна внезапно се разтърси. Тополите запревиваха стволове от рукналия силен вятър, птиците се разлетяха и зацвърчаха тревожно, забуча, притъмня, Дунава завря и започна да приижда, сухата пясъчна коса на опашката вече чезнеше метър по метър. Зарко З. инстинктивно взе харпуна и скочи на крака. Земетресение?! Реката ще залее острова?! Да бяга към лодката?! Изведнъж всичко утихна и спря. Просветля. Господи! Пред очите му се показа… Не! Божичко! Това ли бе Кур Ди О‘Вайс?

Огромно туловище, дълго над десет метра, се бе простряло в плитчините напряко на течението; главата му сочеше към българския бряг, а опашката – към румънския.Водата го обливаше, но стигаше едва до половината на тялото, високо поне два метра. Зарко З. замига, вцепенен от гледката, и бавно започна да разпознава съществото пред себе си. То/тя/той бе толкова близо, че само с няколко скока човек можеше да стигне до него/нея и да го яхне, ако посмееше и успееше. Зарко З. не посмя! Заприлича му и на кит (заради размера), и на риба (заради люспите), и на човек (заради очите и ръцете).Очите бяха съвсем като човешки – две и бистро-сини, с вежди, клепачи и мигли.Можеха да се движат в различни посоки, независимо едно от друго, а двете и единствени огромни предни перки завършваха с китки, длани и пет пръста, с ципи между тях. Главата бе огромна и заоблена. Имаше голяма уста, от двата края на която стърчеше по един зъб като бивна на малък слон. Зарко З. не успя да види, дали чудовището има още зъби, балени или рогови пластинки. Ноздрите бяха на темето с размер на грейпфрут. Най-изумителна бе опашката. Тя бе тънка и гъвкава в основата си и завършваше с четривитлова перка като на старо торпедо; имаше и водоравна, и отвесна част, а всеки край на тази своеобразна кръстачка завършваше с пръст, подобен на палец, така че при нужда (и в съчетание с двете предни перки) опашката можеше да играе роля и на ръка (или единствен краккато у пиратски капитан). Кожата бе бледо-синкава до мръсно-бяла, но видимо потъмняваше от дневната светлина. Имаше и люспи, ала те бяха малко, като у голия шаран, иначе бе гладка като тази на хипопотама. Не издаваше никакви звуци. Лежеше по корем, леко обърната към Зарко. З., и дишаше бавно, равномерно и поносимо звучно.

„Не, това не е Кур Ди О‘Вайс!“, каза си вкамененият зъболекар, съвсем забравил за харпуна. Онова, което бе видял преди месеци, бе далеч по-малко и не така страшно, подлежеше на улов, но това тук! Вероятно бе негов родител – 1, 2, баща, майка, дядо, баба и пр. Зарко З. не знаеше що да стори. Бе ли видяното истина и ако бе, кой щеше да му повярва? (Кольо Сиренето и Ванчо Кокала дори щяха да му се изсмеят.) Съществото завъртя опашка и сякаш му се усмихна – по-скоро с очи, отколкото с уста; освен двете бивни други зъби не се видяха. И тогава Зарко З. усети, че То/Тя/Той му заговори. Звуци и думи не се чуваха, но там някъде, в мозъка му, в дълбокото му структурно ниво за слово, се заобразуваха етимони-послания, които той подреди в нормални човешки изречения (в случая на български). Да, всичко се разбираше: да не правел опит да стреля по него с тази стреличка като клечка за зъби; с нея трябвало да убие съществото, което след малко щяло да се появи, защото само то носело зъб на истинска убийца; всички други, които бил изхвърлил, били просто зъби на обикновени и съвсем нормални лоши хора, същества като всички твари, включително и него/нея. Зарко З. понечи да попита как се казва, но думи не излязоха. Вместо това отново усети отговора: не било важно – сам да си измислел име, можело да е Кур Ди О‘Вайс, не било лошо, а можело да е и всеки друг звук, който си избере, стига вибрациите му да го радват. Да не забравял още да е благодарен на гравитацията и да помни.

След това последно внушение мнимият Кур Ди О‘Вайс изхвърли фонтан вода през ноздрите си, бавно се преобърна няколко пъти към дълбокото, загреба с перки, завъртя опашка и потъна в Дунава. Най-вероятно То/Тя/Той потегли към своето обиталище, безименната подземна река, която извираше Бог знае откъде. Настана нирванична тишина.

Зарко З. обаче не успя да ѝ се наслади, защото точно в тоя миг на голия пясък, където бе паднала струята вода, той видя нещо познато. Да, това бе неговият мобилен телефон, до който сега се мъдреше огромен зъб-мъдрец, забит с корените към пясъка. Докато се опомни и отиде да си вземе, все пак, телефона, Зарко З. видя как от зъба започна да пониква човек – светкавично и застрашително, с по десетина сантиметра в секунда. Оформяха се вече крайници, тяло, глава – всичко необходимо, ала без полов диморфизъм, който едва ли щеше да му е необходим за няколко секунди съществуване.Всеки миг растежът на новия човек щеше да приключи, когато Зарко З. се досети за посланието на могъщото рибоподобно същество. Без да се колебае, той вдигна харпуна, прицели се в новия човек, стреля и… Уцели го право в сърцето! Прободеното хуманоидно същество започна да се разпада на пепел и само след малко се смеси с голия пясък, върху който сега останаха да лежат единствено стрелата и мобилният телефон. Зарко З. отиде до тях, взе си апарата за всеки случай, прибра стрелата и тръгна обратно към скритата лодка. Слава на Бога, румънските гранични така и не го видяха.Докато се носеше по течението към  дома, Зарко З. се зарече, докрая на живота си да не обели никому нито дума за Кур Ди О‘Вайс.

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X