Петър Пейчев – На кънки около Африка

“Сега трябва да изядеш подметките, като внимаваш да не се задавиш с гвоздеите и налчетата!“ – превива се от смях Стария – забравих мокрите си обувки за кънки във фурната и те се изпекоха, едва когато гледах „Треска за злато“, разбрах, че е много смешно, а сега се давя в яростни сълзи и сополи и ми иде да го убия – не стига, че вместо колело бегач при пътуването си до Унгария с поета Ласло Н. ми купиха кънки за фигурно пързаляне, ами сега не мога да се спускам по заледените улици на К. „Не ти остава нищо друго, освен да се захванеш с ветроходство.“ – подхвърля братовчед ми Димо, които ни гостува тази Коледа. „По бреговете на Тунджа“ – прихва баща ми. „По бреговете на винения Балатон.“ – опитвам се да го ухапя, като демонстрирам добрите си знания по география – бе в периода на бялото вино – твърдеше, че така отдава почит на Омировия “ойнопа понтон“ . Защо не го пратиш в Морското?“ – Димо бе учил там. „На кънки около Африка.“ – Стария май четеше „Саламбо“, а бледата сянка на малкото оставащи години витаеше около челото на Димо, преди да натисне спусъка, отегчен от живота и изгубена любов. „Оставете го на мира!“ намесва се дядо Киро и ме отвежда в “светая светих“ – малката стая / почти килер /, където си отдъхва от вечното тракане на бабината шевна машина и бърборенето на нейните клиентки, аз съм пазител на бинокъла, назъбения щурмови нож и двете фабрични кутии с по сто патрона / карабината си държи другаде / – дава ми чепка сушено грозде и брой на списание „Сигнал“ – на две страници, цветно – офицери от пета лека дивизия сверяват часовниците си преди атаката срещу Тобрук.“

„Швейцарски – Маноло ми подава часовник с невзрачна черна каишка. Made in Taiwan – казвам.“ Той върти отрицателно глава – “Swiss! Десятка и они твои.“ Магазинът му в сянката на Скалата Джеб ал Тарик е пълен с боклуци, но понякога попадаш и на нещо ценно – ненапразно Маноло финансира с краткосрочни високолихвени заеми закъсали моряци, а и пабът „The tyerеsе“ e на две крачки. Той поназнайва руски – китобойните флотилии се отбиват в Гибралтар. „Накъде пътуваш? Ако е Куба – имам голяма партида черни очила. Нигерия – отвръщам. – Drink – мигновено определя марфата Маноло.“ Ще заредя от шипшандлера. „Фундадор“ – един мой познат ще ти продаде евтино няколко каси. “ – спира ме Маноло – това означава, че отсреща, в Алхесирас са обработвали товар от коняк и част от стоката е сменила собственика си. „Не приемай местна валута – only dollars! – предупреждава ме той. – А Бетита / pounds? / God, shave the queen! – пуска машинално брадата шега с кралския химн, после прави знак против уроки – Да ни е жива и здрава!“ Скоро е рождения и ден – националният празник – не му споменавам. че превозваме достатъчно муниции, за да устроим внушителен фойерверк във Виктория док. Разбира се, в документите пише “технологично оборудване“.

Спускаме се надолу, покрай западния бряг на континента по пътя на Вашку да Гама, курсове около 180, „швейцарецът“ работи великолепно, когато забелязвам самотна мауна и размахвано за помощ платнище. Променям курса и се обаждам на капитана – рибари от Сиера Леоне – искат да знаят на колко мили от брега са – стотина, предлагаме буксир, отказват, даваме им вода, храна, гориво, копие от картата с местоположението им, препоръчителни курсове. Носят мрежи, дали за камуфлаж – може би са контрабандисти или емигранти. „Добро око“ – хвали ме барото, а аз гледам бронзовите тела в лодката и си спомням съвета на Стария да изчакам с къпането за да запазя великолепния си тен, придобит по времето на лятната бригада, за да се фукам пред гаджетата от К със загара и “златната“ си бригадирска значка – тя кара бившият поручик А. от на НВ Въздушната войска ремарковски да въздиша: „Иконостасът идва с времето си.“ – може би си мисли за дълбоко скътания “Железен кръст“ 2 ра степен, от времето, когато се плъзгаше като тъмна сянка с двумоторния си “месершмит“ и насочван от оператора на радара откриваше огън от “щреге музик“ по беззащитните кореми на нощните бомбардировачи над Райха. „Откакто се помни, човечеството носи гащи, атомните бомби да си ебат майката!“ – ме насърчаваше моят инструктор по колоездене и лов на балканска пъстърва, когато се колебаех какво да кандидатствам – дизайн на облеклото в Лодз или атомна физика в Дубно – защо не послушах стария воин при толкова рисувачи и приложници във семейството – от първата завършила Рисувалното училище и ушила златния пояс на Дан Колов до вуйчо ми Стефан един от десетте най добри приложници на ХХ век.

„Biafra’s spy!“ – сержантът ритва за последно неподвижното тяло проснато на кея и изтрива тъпото на мачетето си в дрехата му. Нещастникът, може би, искаше да завърти малко търговия, но сержант У стриктно охранява територията си – излайва нещо в “уоки-токито“ и след миг тялото е е хвърлено в полицейския пикап. „Ти луд ли си да пускаш хора без моето разрешение, преди да са разтоварени мунициите! После, прави каквото искаш! Довечера ще пратя хора и ще те чакам в „Le coq“. Там У ми подхвърля свитък вечнозелени – на око поне 10% марж при обмяната, опипвам повърхността – домакинът Роланд – бивш банков касиер ме е научил на някои номера, но серж. У ме засича: “Нямаш ли ми доверие? Абсолютно – отговарям. Абсолютно “да“, или абсолютно “не“- хили се сержантът, – Както виждаш, дори не ги броя – прибирам парите.“ Едно знам – с войскар, който държи мачете в джипа си пазарлък не става. „Да те почерпя ли? – той кимва към измъчената бяла жена, която тихо говори с бармана, отказвам, но У вдига два пръста, тя донася „Туборг“ – абсолютна рядкост в притихналото пристанище – „Винаги можеш да ме намериш тук. Отбивай се.“ След няколко години го потърсих, но собственикът Pierre упорито твърдеше: “ne connai cette homme“ и обръщаше глава.

“Трябва научиш го да сече…дрова, Cyryl.“ Понякога щабсротмистърът М кокетира с привидното незнание на езика, мрази да го наричат “бял“- „Я черен – командир на ескадрон от първа кав. дивизия черного барона Врангеля Петра Николаевича – да сече и да подковава коне – препоръчва бившият гродненски хусар и най-знаменит ковач в околността, понякога му помагам – ковачницата е току до къщата на дядо, конете му се подчиняват, но се страхуват от него. „Усещат звяра.“- тихо му казва на френски Маря Александрова, първата ми учителка по този отдавна забравен език и ми дава да подържа мечът, обрамчен с трънен венец – извънредно рядък орден на Доброволческата армия за Ледения поход. М. разглежда един от трите ятагана мушнати между гредите на ниския сайвант, прокарва пръсти по арабската плетеница издълбана върху стоманата – семейните предания разказват, че са на наши “роднини“ отвлекли момиче от рода, взето обратно с всичкия добитък, опожаряване и т.н. като компенсация, но тя била вече “непразна“ и така се родил прапрадядо Иван. Стария твърди – тъмната боя в рода не е черкезка, а се дължи на майстор Дуко – глава на аристократичен цигански род, заселен от столетия в градеца / ристиени /. Когато дискретно си направих устата за златистата Елена, тяхната хубавица, старейшината отсече: „Махни го тоя, качил се е на дърво без корен, пък и дращи разни неща“ – май и бях изпратил някакъв “плод на вдъхновението“. М. опитва острието с палец и обяснява – баклановският удар се нанася с изтегляне, не сечеш, а режеш, острието е под ъгъл към плоскостта на удара – оръжието в ръката му свисти и той със странни, плъзгащи се стъпки, се насочва към едно младо дръвче в градината. „Андро, спри!“ Щабсротмистърът се заковава. „Тази слива ми трябва за ракията – обяснява дядо. Ракия…може – опомня се М. – Вземи Cyryl – смутено връща ятагана.“

Спускаме се все по юг, пресичаме Екватора, със съответните церемонии – кръстен съм “брадатият морж на севера“ – отглеждах разкошна брада с червеникави оттенъци, цигарите свършват, вече сме на мухлясала „Варна“, пиенето също, от engine room-а се носят слухове за миниатюрен казан, но няма какво да варим в него. Старото „Виктори“ от WWII едва изстисква 6-7 възла, Кейптаун е далеч и когато със сто зора пристигаме една вечер, капитанът решава да “щормоваме“ и заповяда курс 270/W/, макар вятър -0, вълнение 0 – фаровете на Робен айланд и порта светят и се виждат отлично, радарът е в изправност, ехолотът също, за чий обръщаме гръб – тъкмо се бяхме наточили да поразпуснем. Правя кротка забележка, че и така може – пердашим право на запад/W/, минаваме под нос Хорн, после по ревящите 40, и за няколко месеца сме отново в Кейптаун. Предложението ми вбесява el comandante и той се измита от мостика, a след около час сме на кея и зареждаме гориво, правим срочна поръчка за огнена вода и цигари и се спускаме в ревящите предхристянски катакомби на „Везувий“ – изрисуван примитивно върху цялата стена на кръчмата, където златисти момичета ни черпят с екзотични цигари и пр. а ние се изпадаме в нормалното си състояние, като чичо Милчо Д. – възпитаник на Сорбоната – при завръщането в К, упрекнал местните приятели, че пият още от обед и не уважават булките си, абе не се държат като нормални хора, а неговите бивши аркадаши го напили рано заран, Мечкарят го занесъл у тях, похлопал и го връчил на родителите с думите: „Връщам ви го “нормален“. София не е Париж, но бай Милчо смята, че мога да уча право, щял съм да стана добър юрист. „Или ченге – съмнява се баща ми. – В юридическия ги вербуват още от чина.“ Има и още една причина – негласната забрана да живее в престолния град – така че се налага да сложа кънките.

Отминаваме Добра надежда и Агуилас и най-после лягаме на заветния курс 0 / N / без особени приключения, освен едно подозрение за преплитане на червата / нямаме лекар на борда / – вероятно човекът бе преял от замразеното месо с виолетови печати от 50-те години и в една гръмотевична буря – светкавиците свиреха като снаряди и вдигаха облак пара на мястото на попадението – се чуха победните викове: „Пръдна! Пръдна!“, докато договаряхме с португалските военни от Диего Суариш да пратят хеликоптер. Явно бабешкото лечение – зехтин – дава резултат, отново компасът показва Север – половината път е извървян и нос Гвардафуй се показва на хоризонта, свиваме рязко наляво през Баб-ел-Мандеб и влизаме в морето – водата придобива понякога червения цвят / неомировски / на любимото на Лаци Н и братовчеда Димо вино, поне „Егрибикавер“ в Унгарския – ето ни в Порт Судан, Директорът на местния захарен завод / в проект / е завършил “вишото“ у нас, говори сносно български, в знак на благодарност за стотиците тонове захар, които разтоварваме, кани партийното и комсомолско ръководство в “дома за гости“ – оазис + убежище между скалите: „ръководството“, преглъща жадно подир няколкото сомалийски красавици. които не го бръснат за слива, аз и Мишо / зам. комс. секр. / наблягаме на безплатното питие – качествено и обилно. Отблъсваме, “ръководството“, ближе рани от вечерта, жирокомпасът е прецакан, девиацията на магнитния не е определяна от година, грабвам бинокъла и се изкатервам на летния мостик, пращам Мишо на руля и правим опасен слалом между рифовете пред Порт Судан, после се награждаваме с бутилка “Къти сарк“, подарена от директора. Една лунна нощ си вадя очите но не мога да различа рифовете по курса – те са ниски, радарът не ги хваща, но чувам по левия борд възбуденото подсвирване на делфини – пресичат курса ми и оставят фосфорециращи следи на повърхността – чудни лоцмани – отклонявам се на десетина градуса вдясно, избягвам опасността, после на екрана на радара се очертава Перим айланд – пак сме в протока на сълзите и се насочваме към Аден – наблизо се веят знамената със петолъчки на “хидрографските кораби“ от Тихоокеанския флот и всичко там е за продан. Мили Боже, в Army&Navy club, като че ли виждам отново същата измъчена бяла жена / Алис?/ , от Лагос, може би е прекосила Африка, а един пич се опитва да ми я пробута + 16 мм “Канон“ + „Мини Купър + дори есминеца на RN на рейда и тук завършва кънкобягането около континента, с кратка интермедия до Пондишери / Путточери / в Индия, където Мишо прихвана някаква субконтинентална Венерина болежка и непредпазливо сподели което с корабните клюкарки, а те решиха, че е “сивчо“ и го изолираха на кърмата, оставяха храната до трапа и бягаха – докато ми писна и реших да му я нося лично, а той ме запита дали не се страхувам от зараза? „Само ако се чукаме, а не си падам по теб – отговорих.“ Мишо е бивш клоун и по моята история с кънките спретна много готин етюд, който разиграхме привечер, пред публика, която ни наблюдаваше от безопасно разстояние – силно приведени напред, със широки махове карахме кънки – от време на време извъртахме по някой пирует – аплодисменти и викове: “ Еба си, как ги е хванало желязото!“

Дедо Cyryl ми завеща бинокъла си, щабсротмистър М и милата Маря Александрова успяха по чудо да се преселят в Париж при роднини, поручик А се ожени и си купи пиано, на което не можеше да свири, с чичо Милчо понякога пиехме по чаша, къщата в К изгоря – саждите разнесоха всичките стихотворения до моите неосъществени любови, а аз спя под моста „Chelsea“ на Уистлър – графика подарена от сестра ми и докато съм жив и вие ще сте живи, скъпи мои. К Р А Й

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X