Симона Хальова – Аз бях чумата на твойте сетива

Агне(с)

Агнес бе майка в минало свършено време,
на Агнес й взеха туптящото още сърце.
От Агнес отмъкнаха плода на щастието й,
и го оставиха да гние в масов гроб.
Агнес бе майка, но и жената в нея гореше,
Агнес бе създадена за любов.
Агнес бе кротка като агне,
но сърцето бе проядено от вълци.
Пороците, като гарвани, усетиха кръвта в празнината,
и отнесоха със себе си последния майчин инстинкт.
Тя е Агнес- жена, отдадена на ласки,
душа в празно пространство,
дърво с увехнали корени,
осиротяло сърце на конци.
Денем и нощем около нея,
като гладни хрътки обикаляха мъже,
а споменът като сираче стоеше на прага,
и похлопваше глухо по изгнилата порта.
„Мамо!“ Чуваше писъци,
Смъртта се бе сгушила с часовник в ъгъла
и като книга прелистваше миналото.
„Къде изгуби сърцето си, мамо?“
„Защо ме остави на гладните вълци и гарвани,
и остави спомена да изсъхва като есенен лист?
Защо си толкова студена, мамо?“
Агнес бе жив човек в минало време,
Агнес бе кротко агне в необятна кошара.
В онази нощ тя чу вика на спомена,
остави всичко, що е ценно пред вратата.
Надяна вехтото овче палто,
и последва в отвъдното своето дете.

Пияният пианист

Прощавай, мила!
Поседни до мен.
Спомни си онази наша дивна вечер.
Спомни си онзи тъмен бар,
в който цветовете се размиваха в цигарен дим.
Завесите миришеха на изсъхнали рози,
а пианото бе проядено от дървеници,
от него аз създавах непознати светове.
Ти седеше до мен, по-красива от Изтока,
ти беше капан за хорските погледи.
Аз бях пиян. С треперещи пръсти създавах изкуство,
съграждах основите на неговата душа.
Аз пиех отровата на зелената фея,
а тя ми се смееше ехидно в чашата.
В очите на другите аз не съществувах,
музиката беше фон на твойта красота.
О, Боже, младостта е толкова преходна,
скъпа, погледни красотата сега.
Красива със своите сребърни нишки,
и загадъчни извивки по остарялото лице.
Скъпа, чуй пианото, този оглозган от дървеници скелет.
Няма вече размиващи се цветове.
Виж остарелите пръсти, те отново треперят,
аз съм пиян и мъртъв, но изкуството не е.

Тя плаче нощем с мен
Аз съм роб на всички пороци,
аз съм същество, непознаващо сънища.
Денем гоня облаците в прогнилото небе,
нощем гния сам в чашата с бренди.
И изгнил до последното парче прокажна плът,
лягам до нея и костите ми тракат като стрелки на часовник.
Чувам сърцето си, в синхрон с нейното
и двете на мъртви и празни тела.
Денем не мога да плача,
костите са обездвижени.
Тя. Тя е душа без дяволски мисли.
Тя обича. Тя плаче нощем с мен.
Тя лови пеперуди с ръце,
живота им в тях съхранява.
А нощем прегръща мойто сърце,
и оставя нейното да се разкъсва.
Тя плаче за моите пороци,
крещи и се моли за мен.
Викът прокънтява в празното тяло,
тя плаче нощем с мен.

Тя бе русалка,
затворник в мръсен аквариум,
плуваше в свои сълзи,
и „домът“ й много често преливаше.
Аз бях самотен рибар,
заключеник в мрачна и празна реалност.
Нощем до мен лежеше красива,
смъртта, в облика на тъжна жена.
Тя ми шепнеше за пясъчния си часовник,
и за свещите, догарящи пред олтара.
А аз не заспивах, и с времето разговарях,
бях неспособен да улавям сънища.
Знаех, краят е близо,
стъклото ще се счупи, ще изтече водата.
И любовта човешки облик ще добие,
ще се отпуснат хрилете, ще спре сърцето.
И тя ще падне, покосена,
а моето сърце ще потъмнее от мъка.
Тя бе русалка с тъжен поглед,
тя бе човек в минутите преди и след смъртта й.
Аз бях човек с тъмна бездна в гърдите,
аз бях смъртта й в облика на тъжен мъж.

Аз бях чумата за твойте сетива,
аз бях чумата на Камю.
Квазимодо в твоите очи,
чужденец за твойте силни чувства.
Аз бях нервния срив в съзнанието,
менструалната болка в нощите,
безкрайният плач на вътрешното Аз.
Аз бях твоята телесна болка.
Аз бях наплашен от живота, мила моя.
Аз търсех критиката в погледа ти,
изневярата в думите ти,
страха от личността ми в обичта ти.
Аз бях наплашен, бях пустинен вълк.
Ловях светулки в капан за мечки.
Търсех ангели в малкия ми роден град,
и богини в голямата прашасала столица.
Теб намерих някъде в морето,
аз бях удавник, ти бе спасението.
Като Бастет те почитах,
на пиедестал поставена,
мила моя, ти си лек,
мила моя, аз съм чума.

„Слагайте маски, няма да ви загрозят.“ -каза човекът с грозна душа, наплашен до смърт от пушача, който кашля рано сутрин.
Каза човекът, до когото седи Смъртта,
брояща всяка песъчинка от часовника му,
която вода излива върху догарящата му свещ.
А аз, по дяволите, бях си сложил шибаната маска.
Автобусът- змийско гнездо от незадоволени дами,
върви в голямата мръсна Шопия.
„Маските са, да мълчите.“
Ама моля Ви, мадам, махнете си я от очите.

Предсмъртно на палача
„Тик-так”- часовникът говори с часовете,
а те с досада си отиват.
Но отново връщат се като виновник
за изповед пред тъмната икона.
***************************
Аз грешник съм,
ще ме осъдят.
Договорът е подписан с кръв.
Решено е.
С куршум ще се превърна в спомен.
Ех, палачо, от смъртта изхранваш се,
пиеш водка от страдания.
Пари, спечелени от плач,
и охолство от последните молитви.
Ех, как завиждам, че живееш,
и след този миг ще си отидеш.
Ще захвърлиш пистолета на дивана,
и децата ти ще си играят с него.
Нощи с мирис на последното уиски,
и утрини на първата цигара.
Ех, палачо, ти прощавай.
Стреляй… и не съжалявай,
че със смъртта ми тази нощ ще се напиеш.

Обезглавена душа
Чий грях изкупвам, Боже,
да виждам изкривени лица?
И в чия църква да се моля
за избавление и блага дума?
Кой ми взе сърцето от душата,
както аз отнех животите?
Кой отдели го, и го отнесе,
така, както аз отделям главите?
По мен вървят живот и смърт,
покорно, като сити вълци.
И чувам неуморния часовник,
в диалог с изтичащото време.
След всяка последна молитва, боли ме,
след всеки празен поглед, умирам.
А после отново, сякаш съм жив,
вкусвам от топлото вино.
И в него оглеждам се, и се давя,
потъвам в безжизнено опиянение.
За него тази нощ ще вдигна тост,
за грешника, обезглавил душата ми.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X