Стефани Караначева – Duo

сърце

танцувам върху сърцето ти
в ритъма на тласъците му
и се спъвам в артериите ти
просвам се по лице
имам ли силата да се изправя

псувам те
прегръщай ме
стопли ме
обичай ме както никога преди

ще се заселя в мозъка ти
и ще се удавя в соковете му
не спирай да мислиш за мен

умолявам те

банята.

банята
е моята изповедалня
греховете ми излизат
заедно с парата
през шумната вентилация

тялото ми
е покрито с лавандула
и студена стомана

червеният цвят се стича
с горещата вода

библейско

Викам, не чуваш ли?
По вълните се нося към теб, не виждаш ли?
Ще ме хванеш ли? Приливи и отливи си.
Оставяш на Посейдон да ме прибере в обятията си.
Под клепачите ми изтичаш се. И гориш. От солената вода е, обещаваш.
Тризъбеца е опрян до гърлото ми и водата е червена.
Не е Моисей, аз съм.
Разделям Червено море, за да стигнеш по-лесно до мен.
Пресичам цяла Европа. Намиб ми се струва мокра пред думите ти.

Разпъваш ме на кръст, а твоите грехове са не по-малки от моите.
Усещам яростта ти под бича, короната от тръни с впива в челото ми.
Нося те към Голгота. Изяждам хорски хули и съмнения. Преглъщам ги послушно.
Аз знам най-добре какъв си. Всеки да си носи кръста. Аз нося своя.
Разпъвай ме. Счупи ръцете ми.

Бъди моята Мария Магдалена.
Спаси ме от себе си.

***

Разбивайки се в скалите,
изтощена, наранена, пропита от сълзи,
не усещам болка,
докато троша костите си.
Коленете ми са ожулени,
а лактите не са на мястото си.
Устата ми кърви
и не чувствам главата си.
Вълните се блъскат отдолу
сякаш Посейдон ги праща,
за да ме приспят. Завинаги.
Слънцето прежуря. Сякаш не ми е достатъчно
мъчението, което сърцето ми само си причини.
Крайно тъжна е песента на сирените
и гларусите грозно са накацали около мен.
Счупени миди опират в гърдите ми.
Последна вълна.
Глътка въздух.
Заспивам.

глупак.

ръцете ти обвити са
около сърцето ми
и не мога да дишам
не искам да ме караш да се чувствам така
не стискай, движи се в ритъм с него
помогни на кръвта да плува във вените ми

искам да плача от щастие с теб
а не защото си студена

страхувам се, че ще си тръгнеш
не съм за теб…си мисля
ти за мен ли си тогава?
унищожаваме ли се взаимно?
какво се върти в главата ти сега?

вярно, не искам да знам

но ми тежи, тежиш ми
вдъхни ми малко щастие
защото аз си отивам, а ти оставаш тук, накарай ме да те желая там
накарай ме с нетърпение да чакам полета ти
накарай ме да те чакам гола на дивана

искам да ти се нахвърля
като звяр върху плячката си
от теб зависи
ще ме прегърнеш ли?
или ще ме оставиш да забия челото си в пода, защото си нереален глупак?

duo.

ти си с ледено сърце
грубиянин мил
заслужаваш два шамара
и да ти стопя ледовете
кажи ми „обичам те“, ама го мисли
клиширано ми кажи че съм красива

кажи ми че ме мразиш, защото съм непоносима
защото съм твърде странна за теб
и защото задавам по 300 въпроса в секунда
кажи че ти е писнало от тревожността ми
кажи че ти дотяга от това че правя неадекватни за теб неща

изплюй се в лицето ми, преносно

дай ми да счупя оковите ти
дай ми да те запаля
да гориш, да се преродиш като феникс
искам да те стопля
поне веднъж да бъдем като другите – банални
но не, това ще те накара да повърнеш

е, нека го направим заедно тогава
и аз мразя баналността

но може ли поне малко сигурност?

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X