RASSIM®, Два тона. # Живо и Мъртво, 2015. Холографският код на художника-урина, кодът на Земята – петрол върху хартия, 38 х 58 см.
Пролет
В четвъртък дойде Пролетта.
С гръм и трясък на моята порта.
Цялата в бяло, цялата – суета.
И се огледа в блестяща локва.
Тропна с крак и опръска пътеката
с цяло ято пчели и полени.
Завъртя се на двора. Полека!
Засипа със цвят даже мене.
Настани се нахално, не пита
дали не ми е пълна със зима къщата.
Знам, че както дойде, така ще си иде
в някоя предлятна събота.
Август
Отиде си лятото с първия дъжд.
Такова е през август времето.
Сърдито като недопил си мъж.
С водорасли завъртяни на темето.
Тази последна заря – някак стресна ме.
Гръмна, светна, изля се, разпени се.
Падна и вятъра на колене.
Август с вълните отнесе го.
Пия последната чаша абсент.
Глупости. Няма абсент във килера ми.
Последна хавлия издърпа под мен
и с празната чаша замери ме.
Този август си тръгна и заваля.
От години не беше валяло.
Мокър пясък в очите ми зашумоля.
Отиде си лятото. Нагоре и вляво.
Очаквах да има и още наздравици.
Очаквах спасител да ме отнесе –
избрал ме сред толкова много красавици.
А той си заминал. На пръсти. Нощес.
Довиждане, август! И да се обаждаш!
Поздрави много да носиш на вашите!
Смокиново сладко да им отнесеш.
Докато стигнеш, няма да мия чашите.
Ангел-хранител
Ти ли?
Ти ли ме остави
някъде по средата
между „Няма какво да направя“
и „Давай сама нататък?
Ти ли?
Ти ли ме будиш още
с твоите нелепи сънища?
Сам си ги сънувай!
Аз нямам нищо общо.
Ти ли?
Ти ли, гадино проклета,
Тропаш по покрива нощем?
Ще ти изтръгна крилете
и ще се върнеш плешив при Господ!
Квартална Троя
В кръчмата се говори за жени
За война.
Вчера свърши Световното…
Идва нова ревизия…
Шефът…
Пак ще спират водата…
Няма бира…
Колата…
Мамка му!
Тишина.
Дървен кон се задава.
Страшен. На колела.
Затрака с токчета по паважа.
Поръча водка с вода.
Никой нищо не каза.
Тръгнаха си.
Всеки при своята си жена.
И трезва дойде есента
Като евтина чаша,
оцеляла в таверна,
изтъркаля се лятото.
Твърде рано навярно.
И трезва дойде есента.
Да оправи вересиите,
да плати на оркестъра,
да измие чиниите.
После някой събра
всички глинени чирепи
и измете под масите.
Хвърли старите фасове.
И пияните прати по къщите.
Изтропаха в дъното касите
непобрали бутилките.
Празните.
И вратата захлопна от вятъра.
Даже бутна последния.
А есента я закичи ,
всъщност съвсем неуместно,
с чисто нов – бял и лъскав,
чуждоземен, секретен,
и така окончателен
скъп катинар.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X