Хубен Черкелов, 5 Долара, Мемориалът на Абрахъм Линкълн, 2014
В къщата на ужасите
се оцелява само
с хубави спомени
Само с хубави спомени
мога да се завърна там
без да ме е страх и да
поразчистя малко
И ти да ме посрещнеш
заровил нос в куп
избелели снимки.
Планини от дрехи, кънки, маратонки,
тротонетка, таблет, даже легло с матрак
Тетрадки и моливи, защото обичаш да рисуваш
И инхалатор
Още си в отделението със сенки под очите
Разстроихме баба ти. По телефона говори
с големи паузи, благодари
Аз в ролята си на благодетелка
Има и други майки – искат да помагат –
емоционално нестабилни
Или по-скоро точно обратното –
реват без да се притесняват
Къде да изпратим торбите?
Ще трябва фургон, гараж някъде
Да ги складираме. Дете,
бясна съм,
Защото не искам повече да рева
И да ми е жал.
Скъпо поколение Алфа
вие ще трябва да копаете по-дълбоко
Статус вече е изтъркано
непотребно понятие
Ще трябва добре да се омажете
за живота който ви е отреден
Ще трябва упорито да ровите в бунището
където погребахме Идола жив
и когато го намерите
изтрийте го завинаги от твърдия диск.
Африка изглежда толкова близо
Зелените хълмове на Танжер
Всеки ден ги съзерцавах
От моята наблюдателница
Толкова близо сигурно
И на тях им се стрували
Бреговете на Испания
Жадуваната цивилизация
Земята на техните надежди
Затова се хвърлиха
В обятията на тъмните води
Толкова близо изглеждаше
Можеха да преплуват разстоянието
Мъже, които ще търгуват с хашиш
Младежи, които ще работят в парниците
Майка, която ще промени съдбата
На плода в утробата си
Деца, които ще разказват
Деца, които никога няма да пораснат
Обръща ги ледената вълна
През нощта брeгът трепти и свети
С хиляди електрически светлинки
Цивилизацията изглежда вълшебна
И толкова близо, изглежда
че си струва да опиташ
Само дано някой ти подаде ръка
Всеки ден съм на моята наблюдателница
Техно зомби
Вдигам кървясали очи
от малкия излъчващ
студена светлина екран
Не съм сигурна в първия миг
какво си казал пауза
Трябва ми пауза
да се върна в реалността
За радост думите проникват
бързо в съзнанието ми и
успявам да ти отговоря
почти веднага
Замаяна отивам до кухнята
Да си налея още кафе
Прегръщам мимоходом малката
Тя се отдръпва леко
Развалих ѝ видеозаписа
Всяка дума излиза трудно
Разкъсана е връзката с мисълта
Но още по-натоварена е
със смисъл ако не вложим
смисъл в малкото думи
които си разменяме сме обречени
Връщам се към екрана
Само да проверя
Каза ли някой нещо
Пауза
Пауза
Пауза
Морето е златно
сребърно
седефено
изумрудено
тюркоазно
а може и да е напълно черно
Морето пее
говори
крещи
трещи
Морето люлее
прегръща
поваля
смазва
поглъща
Морето е с необитаемо дъно
Мъртвите изплуват винаги
на повърхността
и само на плажа поляга
делфинът преситен
с пластмаса.
В работническото гето
не те казват чужденка
ако седнеш на пейката
да пиеш бира
с безработните строители
Не си чужденка
ако си купиш месо
от Халал-а на Ахмед
който ще те нарече сестра
Не си чужденка
ако танцуваш бачата
у съседите на Коледа
Не си чужденка
ако децата ти
продават джунджурийки
на площада
с румънските циганчета
Само ще те погледнат открито
Усмихнати до уши
и ще се провикнат:
Далече си от дома, скъпа.
Живяла съм в панелка там
напрегнато и тъжно
се разделих с детството
Студа през зимата се помни дълго
Панелката е символ
На несвободата и
на нечовешкото съществуване
Човека премазан от бетона
Праволинейно мислене
И кънтяща мисъл в кутийка
Безкрайно висене на балкона
В опити за контакт
Умопомрачаващо гледане надолу
С идеята за полет
Остъкление
Котка с потрошен гръбнак
Тръби на несъществуващо парно
С последна надежда слагах
Трохи на врабчетата
И спусках с конец
Рисунка за съседите
Ако баща ми беше тук
Щеше да смаже враговете ми
Ако баща ми беше тук
Щях да съм отличничка в гимназията,
За да се гордее с мен
Ако баща ми беше тук
Щях да спазвам вечерния час
Когато го изписаха от лудницата
Бях вече пораснала.
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X