Петър Пейчев-Щурмана – Вила „Мария“

„Защо всички курви се казват Мария?” „Est-tu une chrestienne? – отговаря с въпрос Пиер. – Толкова лесно ли забравяш името на Божията майка?“ Самият Пиер е ливанец, християнин, собственик на малък хотел, сега нает от група тежководолази, които строят вълнолома на тропическата Венеция. „Да живее кралицата!“ – Една грамада оставя ключа си на плота. „Честит празник“ – казва сдържано Пиер. Тук съм с деликатната мисия да извърша бартер – един пакет замразена риба “капитан“ /33кг/ срещу услугите на хотела. Правя предпазлив намек за дами. „Никакви курви в хотела!“ – свива устни той – изглежда собственикът се превръща в стълб на нравствеността, неофициалното име „Le coq“ вече не го задоволява, иска да стане семеен хотел – някои водолази са довели и семействата си. „Никакви Марии в хотела! – добавям аз. – Мария! Ще се казва „Villa Maria“! Лесно се запомня.“ Побутва по плота кутия „Туборг“ към мен. „Довечера пиенето е от теб“ – казвам аз. „Само бирата – уточнява той – концентратът си го плащате!“ И мезето – кимам към кухнята, където е отнесена рибата. „ОК“ съгласява се Пиер. Вечерта, на рождения ден на Бети ll, избухва скандал между келти и сакси: „Fuck the queen!“ – крещи риж ирландец – як сакс се оглежда за бутилка или халба, накрая запраща по него кен „Карлсберг“, един валиец го улавя във въздуха: „Че защо – Бети вече е стара и грозна!“ – това предизвиква неудържим кикот в двете групи. Допивам си питието и гледам да се измъкна. „Накъде, хубавецо? – пита рижият, който съм спечелил със знанията си за Шин фейн и ИРА – Внимание, командо, beau Brumel тръгва по курви!“ Изнизвам се под дъжд от благопожелания. Все по на юг от моста „Картър“ през цистерните на „Конойл“, Аpapa quays до Апапа клъб хаус, където веселбата вече е затихнала и не ме чака никой, освен Mери – моята първа позната от езерния град, подпечатала с целувка документите ми в нощта на Рамазана – майка Тереза на окъснелите несретници моряци, мое гневно абаносово истуканче от изчезналото кралство Бенин. „Много закъсня!“ – казва недоволно тя. „Знаех, че ще си тук, любов моя.“ Кани ме на танц – в клъб хауса все пак се танцува. Поръчвам „Moonshine serenade“. Музикантите гримасничат за стария суинг, но се сещат, че имаме риба + бира и то по много, запяват някакъв импровизиран текст и като споменават името на кораба ми: „Khan O“ правят физиономии на човек, хванат за макарите, недискретно посочват Мери, която се гордее с придобивката си. Тези пичове могат всичко, понякога се мятат на корабите за NY – плащат пътя си с работа, свирят в тамошните клубове, разнообразяват се с по някое бяло гадже в Гринуич вилидж, връщат се и яко забиват в клуб хауса. Навън ни чака с таксито си Джо – студен красавец, много бърз, неразговорлив, делови, подозирам, че е сутеньор на Мери, не лъже в сметките, твърди 10 % бакшиш. „Лагуна хоспитал“ – напълно подходяща дестинация. Но отминаваме, продължаваме през строежа на новия контейнерен терминал на Остроеа на ламаринената тръстика – тук работят част от водолазите, отседнали в „Le coq“, пардон, новопокръстената „Villa Maria“, отново мостове, достигаме Амуво одофин – вълшебно име! „Как се казваш наистина?“ – питам шофьора. „Джо, Джон Смит!“ Мери се кикоти: „Може и Браун!“. Събужда ме шумът от дъжда по ламаринения покрив. Мери тихо диша да мен, прегръща ме с мускулеста ръка с грозен белег от ваксинация на рамото. Отмествам я и излизам в тропическия дъжд – чуден душ, когато спира, се връщам и тихо ровя из дрехите си. „В чантата – измърморва тя. – Запали една и за мен.“ Подавам й цигарата, обличам се и излизам пак на терасата. Водите на Бадагри крийк тихо плискат под бетонните основи на сградата. Хвърлям вързаната кофа и я изтеглям. Водата става за пиене и за миене. Зад бидонвила и палмите на Snake island отсреща прозира Океана, където може би, още броди капитан-лейтенантът Метцер с неговата U-69 „La vashe qui rit.“ Казвам го на Мери, която се готви за излизане – „69 – хубаво число!“ – смее се тя. „Остави ми няколко цигари…“ „Отсреща има паб, купи си от там – после се смилява. – Вземи!“ „Имаш ли нешо за четене?“ – Хвърля ми немско илюстровано списание – единствено четиво в дома й, останало от някой моряк, прибран от стокорабния град на рейда. „Нали си падаш по германците!“. Запалвам. „И да не закъсняваш много!“ Мери се разсмива, връща се и ме млясва по бузата. След малко отивам да си купя цигари от „Hot fun cafe“ при „Ocean breezy hotel“. Заобиколен съм от патетични названия – всъщност хот фън е ниска постройка от вълнообразна ламарина, боядисана в синьо, наистина изгледът към лагуната е великолепен. Джо ми маха от една маса и поръчва „Туборг“. „Виждам, че датският кораб вече е акостирал.“ Джо е отмъкнал отнякъде халби, в които му сервират бирата. „Тъкмо ще си спестиш разкарването със спасителната лодка по рейда, за да чейнджиш риба срещу бира.“ M-r Smith-Brown знае подозрително много. „Казах тук-там, че си мой приятел.“ Вдигам халбата за наздраве: „Искрено съм Ви благодарен, Джо, за препоръките пред местната общественост! Сериозно, Джо.“ Той преценяващо ме гледа: „Окубве, казвам се Окубве, приятелите ми викат Оке.“ Протягам ръка: „ОК, Оке!“ Смеем се и отпиваме. Така минават няколко дни, научавам все повече подробности от живота на Удо Юргенс, който е тема на броя, макар че не знам немски, но почвам да се досещам , както и се досещам, че бързопръстите бързописци на любопитковците вече са се задействали, но не ми пука, както на к-н л-нт Метцер не ми е пукало за изрисуваната крава от рекламата за сиренето върху рубката и сменения свиреп боен лозунг с репликата от „Гьотц фон Берлихиген“ – LMA; LMA и от мен, тъпи ченгета! Leck Mich am Arsh! Тук ми е хубаво! Всъщност искам да чуя тъповатата им песничка „Onkel Edward“, която са си пускали след всяко торпедно попадение, но парите имат неприятното свойство винаги да свършват, ще се наложи да отида до „Кhan O“ за още мангизи. След напоителна и дълга вечер с Мери, приятелките на Мери, приятелите на приятелките на Мери, сонм от разноцветни бебета, тайфа малчугани, се събуждам с глава-барабан и невероятен вкус в устата. Мария, с ловкостта на стар моряк: хвърля кофата във водата и ме къпе, Оке й асистира, когато съзирам часовника си на ръката му – имам смътен спомен за продажба или размяна срещу още пиене, не ми дреме, но проблемът е там, швейцарецът спира точно в 09.05 – направо да си сверяваш часовника с него – до това води бърникането в радара, без да го свалиш. Колко е часът, по дяволите? Аз съм по-тежък, но Оке е страхотно бърз и освен това е левичар, може яко да загазя. Не смея да ги попитам, да не привлека вниманието му и да го погледне механично. В таксито веднага хвърлям полед към таблото – слава Богу – 07.50. Мария се навежда над прозореца: „Давам ти тези пари назаем, чуваш ли?“ Тя ги подава на Оке. „ОК, ше ти ги върна довечера в клуба.“ До кея има 30 мин, като отчитам задръстванията. Две преки по-рано го спирам: „Ще мина напряко, мастърът обича точността!“ „Нали си в отпуск – изненадва се той. – Ще се видим в хот фън!“ На кораба никой не ми обръща внимание – получена е заповед за заминаване. Крайно време бе – повече от половин година се мотаем тук. Вдигането на борда на спасителната лодка, подготовката на кораба ми запълни деня – хората са отвикнали да работят. Вечерта, в клуба връщам парите на Мери и съобщавам новината. Тя ме поглежда безизразно: „И ти ще се върнеш, нали?“ НЕ. „И няма да ме забравиш никога.“ ДА. Тя става и си тръгва. Сутринта, когато „Khan O“ набира скорост, си спомням песента: „Твоите очи доказват, че има го морето, със звука на флейта ме унесено люлее.“

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X