Баща и дъщеря: „Битка след битка“

***

И тъй, дами и господа, Пен, Шон Пен, биологичният баща. Един Шон Пен, когото не познах в първия момент при първата му поява, не по-малко невероятен в WASP силата си от Ди Каприо с неговите левашки биполярни изблици на еуфория и меланхолия. Малък на ръст, но не по лудост, нов полковник Кърц в ролята на оловен войник в един нов апокалипсис сега и наистина полковник в нещо като пригожинска ЧВК, участваща в лова и интернирането на емигранти, 65-годишният Шон е обезобразил за филма културистки малкото си старо тяло до чудовищност – до разпадането му на бицепси с атрофирано разширени вени и кожа на ръба на старческото провисване.

Теяна Тейлър и Шон Пен се намират в пролога на филма и алегорично се съвкупяват като крайнолявото и крайнодясното в американското общество от ерата Тръмп. NB общият им фетиш на зелената военна фуражка, използвана от Теяна в сексуалния акт. Това е най-смелият концептуално, социокултурно и политически фабулен ход на филма на Андерсън.

Дъщерята (Чейс Инфинити) – един женски тъмнокож вариант на 25-годишния Ди Каприо от времената на Плажът – преминава през трагическата перипетия на узнаването на биологичния си баща, когато Шон Пен я отвлича, за да я елиминира като позорно петно в сивито си на образцов бял супрематист.

Играта на Шон Пен прави невъзможното както в садомазохистичната връзка с майката (той е в мазохистичната позиция), така и в ролята на бащата, откриващ шестнайсет години по-късно дъщеря си, за която трябва да се „погрижи“. Не си представям друг актьор, който с такава убедителност, чак до нивото на езика на тялото да може да произнесе репликата, адресирана към биологичната му дъщеря, цитирам по памет: „Членството ми в клуба на избраните е по-важно от теб.“

And he means it. И ти го вярваш, и изпитващ емпатия към трагическата му грешка, голямата му трагическа грешка, би казал Аристотел. И това е несъизмеримо по-сложно от някаква гротескна карикатура на МАGА. Гражданската война във филма се разразява обаче и във войната на интерпретациите му, гражданската война на интерпретациите на Битка след битка.

***

Както левите, така и десните могат да имат добре обосновани претенции към филма на Андерсън. Крайнолявата майка се оказва предателка, плъхиня, връзката й с белия супрематист Шон е, меко казано, политически некоректна, а твърдо казано – синдром на една американска Ваймарска република.

Юзър с ник Incognito Obscura дава на филма една звезда от пет и коментира под заглавието „RACIST PROPAGANDA TRASH !!!“: „the WORST film i’ve seen in a long time! all of the white characters are racist caricatures with dialogues so poorly written that the audience laughed; whereas all people of color (including human traffickers who say “women & children first” as they load them into semi trailers) are heroes, even when they yell “Open Borders!”, kill bank guards […] while whites plot to kill mixed race people, whom they describe as “an embarrassment”; don’t waste your money or your time on this stinker!“ (правопис на оригинала)

Incognito Obscura обвинява, прочее, филма в расизъм, насочен срещу белите, превърнати, според него, в карикатури. Основният прицел на това расистко окарикатуряване на белите персонажи в тази логика би трябвало да е на първо място героят на Шон Пен. Той обаче е патетичен не в английския, а в старогръцкия смисъл на думата.

Антично трагедийно патетичен, дори когато се движи като полуразглобен и наистина карикатурен миниатюрен Терминатор, след като събратята му по бял супрематизъм правят първия опит да го убият, научили за междурасовото му прегрешение.

Вторият път успяват със смъртоносен газ, пуснат в луксозния офис, полагащ му се като член на братството на белите свръхчовешки бестии. След което го изгарят, като добри нацисти – първо газовата камера, после крематориумът – в подръчен такъв. Шон не успява все пак да стане добър нацист и съвършена свръхчовешка бестия. Както не успява, на свой ред, да е добра и правилна ляворадикална ултралевичарка майката.

Поне при протагонистите, правещи филма, „расисткият пропагандистки треш“ по определението на Incognito Obscura, дава видима идеологическа фира както откъм черните и левите Теяна и Лео, така и откъм основния бял would–be супрематист Шон Пен.

***

Доста по-сложно е – без да е задължително по-утешително – от простото констатиране на гражданската война на крайнолеви и крайнодесни в съвременна Америка. Битка след битка не просто констатира, че досегашната резистентност на американската демокрация спрямо радикалното ляво и дясно (преболедувано в чудовищни форми в Европа, без това да я е имунизирало), е подложена в момента на краштест.

В самата обетована земя на свободата, плуваща като ядрена подводница насред „прекрасните океани“, ако цитираме, по възможност без ирония, едновременно американската мечта, от една страна, и Тръмп, от друга, протича, според Андерсън, едно ваймарско съвкупление на левия и десния радикализъм – голямата алегория на филма.

Освен това Битка след битка помага за момент да се освободим от тягостната атмосфера на тези във всяко отношение опасни връзки, гротескно изтъквайки комичните им страни, за да можем за момент свободно да си поемем дъх и да помислим. Брехтовият learning-play – както самият Брехт ще преведе за употреба в Холивуд понятието си Lehrstück – като екшън комедия. Там, където Брехт не успява, успява Андерсън с learning-play’а на своя комически епос.

Аз лично неудържимо се смях в полупразната тиха кинозала, без да съм склонен към евтина ирония нито спрямо обетованата страна на свободата, нито спрямо Тръмп. Страдам за Америка, каквато я видях през есента на 2000-та в Хюстън, Тексас и Бъркли, Калифорния, саморазрушаваща се сега. Мразя в червата неолибералните комсомолци, извикали духа на Тръмп на власт.

Комсомолците от Холивуд и комсомолците оттук, чиито мизерни врътки трябва да обяснявам на тъмнокожата си дъщеря при всеки нелош холивудски филм и всеки цитат от световноизвестния народен писател по стените на доброто й училище, стените на испанската гимназия. Вие докарахте нещата дотук.

Вие докарахте нещата дотам Тръмп да не е просто Жокера на Финикс, а епохално явление, самата епоха, в която се развива действието на Битка след битка. Тази епоха трябва да бъде разбрана като раждането на тръмпизма от духа на радикалния ляв неолиберализъм, като раждането на настоящите – уви, все по-руски – Бащи и деца и техните Бесове от настоящия неоваймарски Zeitgeist на Америка. Зайтгайст, както казват американците.

***

Влакчето на ужасите, на което се качи американската демокрация в началото на 90-те с културните войни на ляворадикалния неолиберализъм, все повече изглежда като буквализация на традиционното наименование на съответния атракцион – Russian Mountains. Вече сме в същинския руски участък на някогашното карнавално-увеселително мероприятие, което на руски – все по-многозначително и оминозно – се нарича американские горки.

Великолепна визуална метафора на настоящите американские горки, известни също като Russian Mountains, на американската демокрация е автомобилното преследване по главозамайващия хълмист пустинен ландшафт в края на Битка след битка. Обърнете специално внимание и на тази сцена.

Ето малко информация – само за най-педантичните зрители и читатели – за точното място и други реалии, спомагащи за възприятието и прочита на тази ключова метафора на филма, генерирана от Grok 3 и Гугъл в AI Mode (с леки стилистични доработки, правописни корекции и факт чекинг посредством двата „независими“ AI модела).

„Texas Dip“ (Тексаско спускане) на Borrego Springs Road в Anza-Borrego Desert State Park, близо до Borrego Springs, Калифорния. Това е реален пътен участък (Highway 78 / Borrego Springs Road), където пътят драматично се спуска и изкачва през сезонен поток (wash), създавайки слепи зони и визуални ефекти. Сцената е заснета с комбинация от реални снимки и „movie magic“, използвана при конструирането на перспективата (три различни дистанции за нагнетяване на кинетична и визуална динамика).

Режисьорът Пол Томас Андерсън и операторът Майкъл Бауман са избрали мястото – наречено от тях River of Hills – заради уникалния терен, който позволява халюциногенен ефект: колите изневиделица се появяват иззад и изчезват зад хълмовете, без необходимост от инсцениране на сложно неправдоподобни каскади. Сцената на преследването е оценена от критиката като „най-добрата car chase сцена на годината“. Пустинният парк Anza-Borrego Desert State Park привнася във филма усещане за пуст и неустроен хаос като отпреди сътворението. Колите се спускат и изкачват през вълнисти хълмове, създавайки у зрителя усещане за ролеркостер“.

Сцената на финалната гонка в пустинята е със сигурност най-добрата визуална метафора и концептуална моментна снимка на „руските планини“ на американската демокрация от ерата Тръмп, носеща се с шеметна скорост във влакчето на ужаса на прехода от ляворадикалния неолиберализъм към крайнодесния тръмпизъм през поредица от слепи зони и хиперреалистични пропагандистки визуални ефекти.

На Инфинити, преследвана от килъра на супрематисткия клуб, й хрумва неочаквано проста спасителна идея: рязко набива спирачки в една от слепите зони на пътя и изкача от колата, в която в следващия кадър при нулева видимост на пълна скорост се врязва кобалтовият Ford Mustang Shelby GT 500, модел 2013 на супрематисткия килър.

По време на фантасмагорията на сталинския терор Даниил Хармс нарича този спасителен ход стоп машина. Време за абсурдистка синкопа и размисъл в поредното сляпо поле на поредната пропагандистка постистина. Време за рязко спиране и слизане от влакчето, препускащо по „руските планини“.

Тези абсурдистки синкопи в комичен или екшън ключ, виртуозно прилагани в Битка след битка, са най-веселата наука, на която съм попадал от началото на великата руска война и второто пришествие на Тръмп. Всеки, измъчен от случващото се, но неотказал се да го разбира, заслужава този филм, той е за тях.

За неотказалите се от истината в епохата на технологичната й възпроизводимост като радикални постистини, леви и десни, руски и китайски, орбановски и фицовски. Истината от Америка на слабите, смешни, трогателни, бели бащи. Истината, о чудо, от Холивуд, същинска ex occidente lux. „Слънцето изгрява от запад“ е една от комичните пароли във филма, вибрираща в пустинната мараня някъде между нелегалната конспиративност и психеделичен стих на Джим Морисън.

Истината, ни казва Андерсън с Битка след битка, е весела наука. Бъдещето на Америка и вярващите все още в нея е тъмнокожата дъщеря на крайнолевите и крайнодесните силоваци и силовакини, отгледана от трогателно и безумно смешния бял баща, този суити, революционер и меланхолик, напушено и неориентирано изцепващ се битка след битка и неловко танцуващ сред вълците и вълчиците на радикализма.

Той не знае и не иска да знае, че всъщност – в слабостта си – е приемен родител на тези силни взаимоунищожаващи се Америки, грижейки се за тяхното дете, своята дъщеря. Обичам тази прегръдка на Ди Каприо и Инфинити, истинските баща и дъщеря. В края тя знае всичко за своя произход и прегръща баща си.