Ивайло Божинов, „Из серията Nevermore“
I.
мило дете на беззвездния свод, вече трети ден аз търся
твоята козина из своите дрехи да се успя в нейния гроб
по първи трети и вечни петли не виждам звезди из които
да видя очите на онзи твой обеззвезден взор в който съм
бил втренчен заспал и изстинал в своята малка човешка любов
изтъкана сега от козината на твоите следи: чезна в тях и чистя
завинаги свойта вина търсейки вечно из късчета косми звезда
взорът ми мокър – унил в кутията с твоята прах
и меките стъпки на твоите лапи и аз тичащ след
тях във вечния страх – твоята козина чезне пред
крехкия поглед на моя грохнал свят изтъкан от
звездите очите и чистия крах
II.
нос надежда нос влага нос нищо – твоята
чистата прах тича из сухи поляни измислени
от мене само за теб из тревици поляни от смях
и мойте сълзици из тях търсят твоите лапички –
всяка тревица – златен косъм
всяко косъмче – вечна река в
която не съм не съм и не съм
ала пускам по нея мокра ръка
но нищо нищо нека сме течни сега
важното е да преспя, да мине нощта
да мина сам през преспите и просиите
на студа: човешката ми любов към теб
е усмъртяваща жестокост към теб самия
понеже
само в един и същия момент на докосването на ръка и лапа
паузата на една цялост може да се съхрани безрезервно
в погреба на моята вечност без взор без звезди без теб
за тебе
списание „Нова социална поезия“, септември 2025, ISSN 2603-543X