Alberto Grau
Роден съм през 1953-а, годината, в която умира Сталин и Дилън Томас. През 1973-а бях задържан в продължение на осем дни от военните превратаджии в моята страна и в гимназията, където бяха събрани политическите затворници, открих английско списание със снимки на къщата на Дилън Томас в Уелс. Аз си мислех, че Дилън Томас е умрял в бедност, а къщата ми се стори чудесна, почти като някаква омагьосана къща насред гората. Нямаше новина за Сталин. Но същата нощ сънувах Сталин и Дилън Томас: двамата бяха в бар в Мексико Сити, седнали на малка кръгла маса, маса за канадска, но те не се бореха на канадска, а се съревноваваха кой ще издържи повече на пиене. Уелският поет пиеше уиски, а съветският диктатор водка. Докато продължаваше сънят обаче, единственият, който изглеждаше все по-замаян, все по на ръба да повърне, бях аз. Толкова що се касае раждането ми. Що се касае книгите ми, трябва да кажа, че съм издал пет стихосбирки, сборник разкази и седем романа. Почти никой не знае за поезията ми, което може би е добре. Прозаическите ми книги имат някои верни читатели, което може би е незаслужено. В Съвети от един ученик на Морисън към един почитател на Джойс (1984, написана в съавторство с Антони Гарсия Порта) говоря за насилието. В Ледената пързалка (1993) говоря за красотата, която трае малко и чийто край обикновено е ужасен. В Нацистката литература в Америка (1996) говоря за мизерията и суверенността на литературната практика. В Далечна звезда (1996) опитвам едно много скромно приближаване до абсолютното зло. В Дивите детективи (1998) говоря за приключението, което винаги е неочаквано. В Амулет (1999) се стремя да предам на читателя обсебения глас на една уругвайка с призвание на гъркиня. Пропускам третия си роман – Мосю Пейн – чийто сюжет не подлежи на разшифроване. Макар че живея повече от двайсет години в Европа, единствената ми националност е чилийската, което не е никаква пречка дълбоко да се чувствам испанец и латиноамериканец. През живота си съм живял в три страни: Чили, Мексико и Испания. Работил съм почти всичко на този свят, с изключение на три или четири занаята, които някой с известно чувство за достойнство винаги би отказал да упражнява. Жена ми се казва Каролина Лопес и синът ми Лаутаро Боланьо. И двамата са каталунци. В Каталуня също усвоих трудното изкуство на толерантността. Много по-щастлив съм когато чета, отколкото когато пиша.
1999
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, август 2025, ISSN 2603-543X