Месец: август 2025

Между късното признание и ранната смърт на Роберто Боланьо се разполага период от пет-шест години, през който започват да го търсят за интервюта. Той е вече на четиресет и пет, издал е шест романа, две поетически книги и сборник разкази. Журналистическият интерес е предизвикан от спечелването с Дивите детективи (1998) на наградата за испаноезичен роман „Ералде“ на барселонското издателство „Анаграма“. Година по-късно Дивите детективи печели и най-престижната испаноамериканска награда „Ромуло Гайегос“. Изгубеният писател най-сетне е намерен. Интервютата като жанр на признанието в случая на Боланьо се оказват и могат да бъдат само късни. Интервюираният е прекарал двайсет и три години от творческия си живот – от общо двайсет и осемте – като изгубен писател.

Антологията Боланьо сам за себе си. Избрани интервюта (2006) събира единайсет интервюта, проведени между 1998-ма и 2003-а, от които само едно е възможно – с оглед на мястото и времето на провеждане – да са се състояли на живо.[1] Останалите представляват най-вероятно писмени отговори на въпроси, пратени по имейл (през 1998 година вече има масово достъпна електронна поща), или някаква комбинация от телефонно интервю и последващо редактиране на сваления от аудиозапис текст, изпратен и върнат по електронната поща. Освен единайсетте интегрални интервюта сборникът съдържа приложение от петдесетина страници фрагменти, извлечени от всевъзможни медийни изяви[2] на Боланьо и монтирани в асоциативно-тематично потпури от съставителя Андрес Брейтуейт.

Както преобладаващо писменият характер на интервютата, така и мултимедиалността при монтажното реконструиране на фигурата на интервюирания са от първостепенно значение при вписването на тези късни автореференциални текстове в корпуса от творби на Роберто Боланьо. „Интервютата спадат към литературния корпус в степента, в която почти всички отговори са в писмена форма и задвижват по този начин въображението му и силовите линии на неговата проза.“ (Хуан Вийоро) (BSM: 13) Отчетливата литературност на писмените интервюта се изразява не на последно място в концептуалната и инвективна рязкост, докато достъпните в Ютюб видеозаписи на интервюта (без или – особено – със публика) демонстрират една реторична мекота, чиято транскрипция в Боланьо сам за себе си пази следите на живото говорене.

***

Най-ранното интервю, включено в антологията, е типичен пример на писмено интервю. То е за чилийския консервативен вестник „El Mercurio“ (13.12.1998)[3] и съдържа обилен автобиографичен/автофикционален материал, в който ясно личи писмената амплификация, разпростирането в отговорите при писане. Уводният въпрос за мексиканския период от живота на Боланьо отвежда към повествователни детайли, придобиващи автономна автофикционална динамика. „Всъщност първите си неща публикувах в Мексико. Бях приятел с Ефраин Уерта, поета, и дори имах връзка с дъщеря му, което в крайна сметка сложи край на приятелството ни. Много често ходех да го видя у тях в ж.к. Поланко, макар че се запознах с него в период, в който той имаше затруднения да говори. Бяха му оперирали гласните струни. Така че не толкова слушах какво казва, колкото се догаждах. Ако продължа да пуша, и аз съм се запътил натам.“ (BSM: 73)

Мексиканският поет Ефраин Уерта (1914-1982) е тема на два литературни текста на Боланьо, предшестващи интервюто. Първият е от поемата в проза Разходка из литературата (1994), където Уерта се явява като една от литературните фигури, формиращи Боланьовия читателски канон. „Сънувах, че се намирам на някакъв път в Африка, който изведнъж се превръщаше в път в Мексико. Седнал на хребета на скала, Ефраин Уерта играеше на зарове с поетите от ордена на просещите братя от Мексико Сити.“[4] Ониричната игра на зарове е между Уерта и инфрареалистите – групата поети, създадена през 1975 г. от Боланьо и мексиканският поет Марио Сантяго. Както за късния Уерта, така и за инфрареалистите – поетите от ордена на просещите братя от Мексико Сити – мегаполисът е ключов топос. Съновидното превръщане на пътя в Африка в път в Мексико препраща към парадигматичния за неоавангардистката програма на ранния Боланьо път на Артюр Рембо.

Втората литературна фигурация на Ефраин Уерта в творчеството на Боланьо е обособена в отделно стихотворение, изрично посветено на мексиканския поет и тематизиращо както болестта на Уерта (рак на ларинкса), така и приятелството на младия поет с възрастния. За разлика от интервюто, което синкопира разказа за приятелството с леко лайфсталния мотив на връзката с дъщерята на Уерта, посветеното на него стихотворение е потопено в чистата атмосфера на профанните озарения, характерна за картините на мексиканския мегаполис в поезията на Боланьо.

За Ефраин Уерта

Иска ми се да пиша забавни неща предназначени за теб.
Затънали сме до гуша
В катастрофи и дребни тъги. Никакви образи
може би устни, коси, момиченце, което играе
с докторска чанта. Не знам, Ефраин
за какви пейзажи да говоря сега, когато мисля
за теб. Не само добротата ти ми помогна, също
някаква свещена честност, простотата
с която се облягаше на прозореца на апартамента си
за да съзерцаваш по тениска мексиканския
залез, докато зад гърба ти поетите
пиеха текила и приглушено разговаряха.[5]

Стихотворението започва с отчетливо заявения реторичен модус на consolatio – момиченцето, което играе с докторска чанта – като утешението също толкова отчетливо преминава в изказването на благодарност, прибягващо до прякото апелиране към едновременно високите и всекидневно трезви добродетели „доброта“ (bondad), „свещена честност“ (honradez hierática) и „простота“ (sencillez). Тази триада на добродетелите на стария поет корелира с квазифранцисканското определяне на младите инфрареалисти като „орден на просещите братя“. В поантата на стихотворението старият поет е представен в профанно-екстатично contemplatio, при което поетите от ордена на просещите братя от Мексико Сити благоговейно охраняват съзерцанието му. Младите поети пият текила и приглушено разговарят зад гърба му като в някаква вечеря в Емаус.

Основната сюжетна линия на интервюто за „Ел Меркурио“, чиято завръзка е въпросът за ролята на Мексико, е експлицирана още във втория въпрос, питащ за мотива на пътуването във връзката му с фигурата на поета в прозата на Боланьо. Изхождайки от поколенческото въображаемо, въплътено в битниците, разказът бегло се спира на трансамериканското пътуване на 20-годишния младеж от Мексико Сити до Сантяго де Чили, емиграцията в Испания, периода в Барселона и установяването в Бланес. В информативността на това повествование на бързо превъртане не прескача автофикционалната искра, която да възпламени литературността на писането. Това ново възпламеняване – след пасажа за Ефраин Уерта – се случва първоначално на литературноисторическо метаниво, на което се формулира концепцията за един „модел на пътуването на Рембо“.

След като интервюиращият подхваща темата, сваляйки я от литературноисторическата сфера в литературно-екскурзионната плоскост, и пита „Бил ли си в Мароко?“, Боланьо разказва за впечатленията си от Северна Африка, които са единствените автобиографични свидетелства, отговарящи на големия автофикционален сюжет по „модела на пътуването на Рембо“ в Дивите детективи, където Артуро Белано заминава за Африка като военен кореспондент. „Да, и беше откачено пътуване. Бях с баба ми, която накрая се оказа по-голям пътешественик от мен. Тя вече беше пътувала до Испания и искаше да посети тази страна [Мароко, б. м., ВС]. И беше впечатляващо. В един момент си помислих, че няма да излезем живи оттам. Прекосихме Атласките планини в един от онези автобуси, пълни с кокошки. Майка ми ни беше уверила, че в Мароко е горещо и наистина беше, но не и в Атласките планини. Там беше кучешки студ.“ (BSM: 76) Роберто Боланьо разказва за екскурзията си в Мароко в модела на пътуването на Артюр Рембо, след като автофикционалното му alter ego Артуро Белано – NB: Артуро като Артюр – вече е бил в Африка в концептуално-повествователните рамки на същия модел, парадигматичен за фигурата на изгубения поет в прозата на Боланьо.

***

Доколкото подредбата в антологията не е хронологична, първото по време цялостно интервю е шесто по ред в книгата. Последното по време интервю на Моника Маристайн, авторката на първата и единствена до момента биография на Роберто Боланьо[6], e осмо по ред в сборника. Интервюто на Маристайн излиза в юлския брой на мексиканското издание на сп. „Плейбой“, Боланьо умира на 15 юли в Барселона. В антологията след него са поместени още три текста, издадени съответно в „Ел Меркурио“ (Сантяго де Чили, 2.03.2003), „La Vanguardia“ (Барселона, 23.09.2002) и отново в „Ел Меркурио“ (18.04.2003). Интервюто за „Плейбой“ е един от последните текстове, завършени от Боланьо преди постъпването му в болница на 1 юли 2003 година.

Последното интервю носи отличителните черти на писмената си направа. Тя обаче не се проявява, както това беше в първото интервю, в автофикционални повествователни амплификации.[7] „Плейбой“ задължава преди всичко жанрово-стилистично. Отговорите са диалогично кратки, непосредствено реагиращи и напрегнати, въпреки липсата на диалогична ситуация в реално време. Кеведо, любим на Боланьо, би останал доволен от прецизната им концептистка изработка. Боланьо отговаря на жанровите изисквания на списанието с една концептистка реторика. „– Имаше ли някаква стойност в живота ви фактът, че сте дислексик по рождение?/ – Никаква. Проблеми, когато играех футбол – ритам с левия крак. Проблеми, когато мастурбирах – левичар съм. Проблеми, когато пишех – пиша с дясната ръка. Както виждаш, никакъв сериозен проблем.“ (BSM: 85, курсив в оригинала)

Похватът на концептистки възпроизведената диалогичност се оголва, когато въпросът на интервюиращия касае аспекти от „литературния бит“, които са суверенно решение на един пълнолетен субект (а не генетична предразположеност). Маристайн пита защо Боланьо няма климатик в работния си кабинет. Отговорът е концептистки esprit в чист вид, който няма, разбира се, нищо общо с отговор в реална диалогична ситуация: „Защото девизът ми не е Et in Arcadia ego, а Et in Esparta ego.“ Спартанските условия на живот на Боланьо – дори след спечелването на наградата „Ромуло Гайегос“ (чието парично изражение е сто хиляди евро) – се дължат както на ранния му емигрантски опит на крайна бедност, така и на диагностицираното през 1992 г. тежко чернодробно заболяване, което му налага стриктна диета.

Концептисткият отговор на въпроса защо няма климатик обаче дестилира литературния бит до квинтесенцията на класическа латинска сентенция. За сравнение: в първото интервю от декември 1998-ма същият „спартански“ литературен бит е описан и мотивиран в трезво „нисък“ реалистичен стил (stylus humilis): „В квартирата ми липсва и най-малкият комфорт. Не използвам отопление, зимите карам на мускули. Малко да включа отоплението и ми се завива свят. В този смисъл живея много спартански“. (BSM: 78)

Друга проява на концептистката реторика, подмолно вписваща се в жанрово-стилистичните условности на предсмъртното интервю за „Плейбой“, са списъците-каталози на персонажи и произведения, които сглобяват профила на автора и неговото творчество като пъзъл, в който сюрреалистично се стиковат неочаквани фрактали. Журналистическият въпрос предполага и очаква референциално познание, отговорът отвръща с фойерверк на автофабулация. „– На кои личности от световната история бихте искали да приличате?/ – На Шерлок Холмс. На капитан Немо. На Жулиен Сорел, нашия баща; на княз Мишкин, нашия чичо; на Алиса, нашата учителка; на Худини, който е смесица от Алиса, Сорел и Мишкин.“ (BSM: 91, курсив в оригинала) Вместо исторически личности – испанската дума personaje означава както „личност“, така и „персонаж“ – Боланьо изброява литературни персонажи и един илюзионист-искейпист, който се оказва техен арчимболдов синтез.

По този начин авторовата фигура, която трябваше да бъде референциално фиксирана, протеично се изплъзва. Авторът, който се идентифицира един след друг с литературните персонажи на детектива[8], пътешественика анархист, бащата на модерния ресентимент, юродивия светец и Алиса, в крайна сметка снема тези идентификации в своеобразната метафигура на илюзиониста-искейпист Хари Худини, който е историческа личност. Худини умира на 52 години, едва две години по-възрастен от Боланьо.

Каталогът от персонажи е последван от списък на произведения, който вече е същинско изброяване на корабите и същевременно канон на творчеството на Боланьо. Интервюиращият пита за „петте книги, белязали живота“ (петима са литературните персонажи, посочени по-рано от Боланьо), а отговорът потенциално е легион (или половин мириада) имена и заглавия, всяко от които явно притежава напътстващото достойнство на Сократов даймон. „– Моите пет книги са всъщност пет хиляди. Ще спомена следните само като върха на копие или коварно пратеничество. Дон Кихот на Сервантес. Моби Дик на Мелвил. Цялото творчество на Борхес. Игра на дама на Кортасар.  Сговор на глупци на Кенеди Тул. Но би трябвало да спомена и Надя на Бретон. Писмата на Жак Ваше. Крал Юбю на Жари. Животът. Начин на употреба на Перек. Замъкът и Процесът на Кафка. Афоризмите на Лихтенберг. Tractatus-ът на Витгенщайн. Изобретението на Морел на Биой Касарес. Сатирикон на Петроний. Достопаметни герои и деяния на Тит Ливий. Мисли на Паскал.“ (BSM: 95-96)

Защо това предсмъртно изброяване на корабите на любимите книги на Роберто Боланьо – той вече няма да има възможност да промени този списък – е коварно пратеничество (embajada aviesa)? Военната метафорика на „върха на копие“, с която е съположено „коварното пратеничество“, навежда на мисълта, че списъкът е някаква военна хитрост, но срещу кого, в каква битка участва тази непобедима армада от избрани кораби? През лятото на 2003 година битката може да е само със смъртта.

За това лято свидетелства три години по-късно мексиканският писател Хуан Вийоро в предговора към Боланьо сам за себе си. „Когато авторът на 2666 постъпи в болница, въздухът гореше като послание на ужаса. От векове Марс, войнствената планета, не е била толкова близо до Земята. Малко преди смъртта на Роберто се запали къмпинга „Естрея де Мар“, където той беше работил като нощен пазач. Никой не си спомня за друго такова лято в Каталуня.“ (BSM: 25) Един от заключителните въпроси на последното интервю е – меко казано оминозно – „какви чувства извиква у вас думата посмъртен (póstumo)“. Отговорът на Боланьо: „Звучи като име на римски гладиатор. Един непобедим гладиатор. Или поне това си мисли бедният Постум, за да си вдъхне смелост.“ (BSM: 97) Отговорът е предсмъртен – и на върха на копието.

Бележки

[1] Интервюто на Ектор Сото и Матиас Браво за в. „La Capital“, Сантяго де Чили, декември 1999 г. По това време Боланьо е в Сантяго де Чили във връзка с Международния панаир на книгата (Filsa). – Bolaño por sí mismo. Entrevistas escogidas [2006], Selección y edición de Andrés Braithwaite, Santiago de Chile: „Ediciones Bastante“, 2022, pp. 79-84. Цитирам по-нататък в текста по това издание със сиглата BSM.

[2] В приложението има фрагменти от две интервюта, които биха могли да са проведени на живо: Делия Писаро, сп. „Ercilla“, Сантяго де Чили, 29 ноември 1999 г. (BSM: 122) и Маурика Саласар, „Comala“ (не успях да открия за какво издание става дума), Каракас, юли 1999 г. (BSM: 145). На 2 август 1999 г. в Каракас на Боланьо е връчена наградата „Ромуло Гайегос“. Освен от печатни издания в приложението има многобройни фрагменти и от двете големи заснети интервюта с Боланьо: Кристиан Уарнкен, „Красотата на мисленето“, Canal 13 Cable, Сантяго де Чили, декември 1999 г. <https://www.youtube.com/watch?v=4opmK0SO-J8&ab_channel=ClaudioSanhueza> и Фернандо Виягран, „Off the Record“, Universidad Católica de Valparaíso Televisión, Валпараисо, декември 1999 г. <https://www.youtube.com/watch?v=qNhTTqu5Vsw&ab_channel=ArcoirisTVChannel>. Посетени на 10.08.2025.

[3] В приложението има фрагменти и от по-ранни интервюта: Лина Меруане, сп. „Caras“, Сантяго де Чили, 20 февруари 1998 г. (най-ранното интервю, включено в сборника); Беатрис Бергер, „El Mercurio“, Сантяго де Чили, 28 февруари 1998 г.; Анхелика Ривера, в. „Las Últimas Noticias“, Сантяго де Чили, 12 юли 1998 г.; Марсело Сото, сп. „Qué Pasa“, Сантяго де Чили, 20 юли 1998 г.; Елса Фернандес-Сантос, сп. „Paula“, Сантяго де Чили, август 1998 г.; Лорето Новоа, в. „La Tercera“, Сантяго де Чили, ноември 1998 г.

[4] Bolaño, R. Poesía reunida, Barcelona: „Alfaguara“, 2018, p. 591.

[5] Пак там, с. 50.

[6] Вж. Maristain, M. El hijo de míster playa: Una semblanza biográfica de Roberto Bolaño, Santiago de Chile: „Editorial Alquimia“, 2017.

[7] Във фрагмент от най-ранното интервю (20.02.1998), включен в приложението на сборника, откриваме, на свой ред, образцов пример за писмена имитация на устна реч: „До литературата се стига случайно, както се стига до секса: воден от известно любопитство спрямо нещо, което не познаваме. Да не казах, че до литературата се стига случайно? Не, не, не, до литературата никога не се стига случайно. Никога, никога. Искам това да е ясно. Съдба е, да кажем, нали? Една неясна съдба, редица обстоятелства, които те карат да избираш. И ти винаги си знаел, че това е пътят ти.“ (BSM: 122).

[8] На фигурата на детектива, която играе ключова роля в литературния свят на Боланьо, е посветен предпоследният отговор на предсмъртното интервю: „– Какъв бихте искали да бъдете, ако не бяхте писател?/ – Много повече от това да съм писател, бих искал да бъда детектив, разследващ убийства. Абсолютно съм сигурен в това. Ченге от отдел „Убийства“, някой, който може да се върне сам нощем на местопрестъплението и да не страхува от призраците. Не е изключено, че при това положение наистина бих полудял, но това, когато си полицай, се разрешава с изстрел в устата.“ (BSM: 97, курсив в оригинала)

Бел. ред. Текстът е част от книгата Троянски поети. Помагало, публикува се с любезното съгласие на автора.

списание „Нова социална поезия“, август 2025, ISSN 2603-543X