Основната теза на книгата на Саймън Шустър за Володимир Зеленски, изведена в заглавието и подзаглавието, е, че уменията на шоумена са направили от него „ефективен боец“ в голямата война и в крайна сметка – „военен лидер“. Сутринта на 24 февруари 2022 година заварва Зеленски неподготвен за военновременната му роля, но актьорският инстинкт му позволява в движение да влезе в роля, get into character, както казва Самюъл Джаксън в началото на Криминале и детайлно описва Шустър в Шоуменът (2024). Авторът е кореспондент на сп. Тайм, оказал се в ексклузивната позиция на хроникьор на първата година на войната с пряк достъп до „центъра на взимане на решения“ и до тялото на субекта на взимане на решения, до двете тела на краля (в случая война) по Канторовиц.
Втората биография на Зеленски – първата е VZ. Портрет на фона на нацията (2023) на Дмитрий Биков – е жанров хибрид от inside и coming–of–age story. Историята започва с нарастващото безпокойство на домашните любимци (немска овчарка и папагал) в резиденцията на президента на Украйна в „Конча-Заспа“ в ранните часове на 24 февруари. Животните реагират на далечния тътен на бомбардировките като на сеизмична вълна. Началото на разказа е по свидетелства на Олена Зеленска, взети от интервюта на автора с Първата дама. Историята завършва с първото пътуване на Зеленски в чужбина след началото на пълномащабната руска агресия. Авторът го засича из коридорите на Капитолия на 21 декември същата година, поздравяват се с кимване. Протагонистът вече е завършил трансформацията си във военен лидер, какъвто ще остане и занапред.
Не бих прочел тази книга, ако не беше изгонването на президента на Украйна от Белия дом на 28 февруари 2025 година. Въпреки убедеността в решаващата роля на Зеленски за „вече удържаната от Украйна победа“ (Владимир Пастухов), така и не успях да изградя за тези три години емоционална връзка с протагониста на това единствено по рода си събитие, какъвто и да е крайният и вече предизвестен изход на войната. Нямах и нямам никакви съмнения, че Пастухов е прав, но тази сигурност е чисто рационална и не прерасна във вътрешен персонален разказ за протагониста на събитието. Да, Зеленски персонифицира разказа за неопровержимото вече бъдеще в миналото на победата на Украйна, но едва окончателното и необратимо превръщане на този разказ в трагедия го направи за мен личен. След ратификацията в пряк ефир – this is going to be great television – на 28 февруари в Овалния кабинет на новия пакт Рибентроп-Молотов този разказ за мен е вече личен.
Дори историческата аналогия да куца с двата крака и да е неясно как точно са се разпределили преди това зад кулисите ролите off the record, като преживяване случилото се стои с двата крака здраво на земята. Винаги съм предусещал и вярвал, че в крайна сметка несводимите към литература събития разкриват ретроспективно съответните разкази и техните протагонисти като истинни или фейкови, независимо от естетическата им стойност. След необратимото събитийно разкриване на протагониста на победата на Украйна като трагическа фигура, чиито последващи отричания от ролята вече не могат да променят трагическия й характер, Шоуменът на Саймън Шустър може да набави свидетелства и материали за разбиране на случилото се по-късно. Шоуменът. Поглед отвътре към инвазията, която разтърси света и превърна Володимир Зеленски в лидер има потенциала да се превърне постфактум за един резервиран и непредубеден читател в персонален разказ. Аз лично бях такъв читател и книгата ми позволи да остана такъв, докато протагонистът й се превръщаше за мен във фигура от личен разказ.
***
Първата среща на автора с неговия протагонист е зад сцената на комедийното му шоу по време на предизборната кампания през пролетта на 2019 г. Допуснат до бекстейджа от медийна съветничка на кандидат-президента, биографът го вижда в смокинга на конферансие на собственото си вариете. След шоуто ще види в гримьорната закачалка за костюми, натежала от изгладени смокинги, заемаща почти цялото пространство на помещението. На снимка, улавяща момента, се вижда обстановка, напомняща за началната сцена от Разяреният бик: холивудско огледало, в което виждаме отражението на комика, бяла хавлиена кърпа, преметната на закачалката със смокингите в дъното.
Във филма на Скорсезе бивш боксьор се нахъсва пред огледалото преди да излезе на сцената в бар, този жалък сурогат на ринга. На снимката в биографичната книга за Зеленски уморен шоумен се отразява в огледало, през което току-що е преминал, за да се озове от света на комедийното шоу в света на политическото. В този свят от другата страна на огледалото авторът ще го види из коридорите на Капитолия като остарелия боксьор от Разяреният бик. „Сега походката му изглежда оловно тежка, раменете му са неподвижни, като на булдог, тръгнал на бой. Облечен в обичайния си суитшърт в армейско зелено, той заявява от трибуната на Конгреса, че Украйна е спечелила най-важната част от войната.“ Три години по-късно той ще бъде попитан в Овалния кабинет от MAGA-блогър има ли изобщо костюм и защо всъщност не спазва етикета, не проявява дължимото уважение.
В един на пръв поглед напълно друг свят отпреди MAGA трибунала в Овалния кабинет, настояващ на „уважаване“ в стила на Кръстникът или бандитския Петербург от 90-те, Зеленски ще се сблъска с подобни претенции, изхождащи от напълно добронамерени и административно коректни високопоставени фигури. „Бен Уолъс, британският министър на отбраната, порицава Зеленски по време на срещата на върха на НАТО през юли 2023 г. „Хората искат да видят и благодарност“ – казва той. „Ние не сме Amazon.“
Година по-рано Зеленски успява да изкара извън себе си самия Sleepy Joe. „По време на телефонен разговор на 15 юни, около две седмици след като САЩ разгласяват решението си да изпратят HIMARS на Украйна, Зеленски още не е приключил с благодарностите си към Байдън, когато започнал да моли за още […]. Според очевидци Байдън изгубил самообладание. Той току-що е одобрил поредния пакет от военна помощ за Украйна на стойност 1 000 000 000 долара – най-големия от началото на инвазията – но вместо да се спре и да отчете американската щедрост, украинският лидер продължава да настоява за още.“ Биографичният разказ като хроника на предизвестеното.
***
Шоуменът потвърди в прав текст основанието на неинформираните ми резерви спрямо Зеленски. Политическият му генезис прекалено ми напомняше на типологично сходни явления, свързани с олигархично-охлократичното разложение на политическата система в България посредством фигури като Симеон ІІ и Слави Трифонов. Подобно на първия, предизборната му тактика е на изплъзваща се tabula rasa. „За да спечели, той не трябва да публикува никъде подробна политическа програма, нито да изказва ясни позиции […] планът е той да бъде превърнат в табула раза, платно, върху което гласоподавателите да проектират собствените си представи за перфектния президент.“ Перфектният президент като цар или шут, господар на мълчанието си или комедийното си шоу.
Както втория, от когото иначе принципно се различава по автентичната си воля за поемане на управленска отговорност и по това, че не е прокремълски проект, Зеленски последователно отхвърля формàта на публичния дебат (което правеше по „царски“ и Симеон ІІ), затваряйки се във и паразитирайки върху телевизионно-жанровия балон на своето комедийно-вариететното шоу. „Стратегията на Зеленски изглежда очевидна: избягвай да се държиш като политик […]. Не е нужно да има политическа визия. Комедията му е неговата кампания.“ Една и съща политтехнологична рецепта довежда в единия случай до целената от Кремъл няколкогодишна криза на управляемостта, в другия – до формирането на правителство, което на третата година от мандата си успява да устои на агресия с невиждан от Втората световна война мащаб, успешно преформатирайки уменията си от сферата на шоубизнеса в рамките на една тотална информационна война.
Освен с употребата на политическите технологии на популизма от епохата на социалните мрежи Зеленски ме е отблъсквал, доколкото продължавам да държа и все повече се утвърждавам в традиционно-консервативното разграничение между политическо действие и пърформанс. Най-малкото симпатично ми стана обаче когато научих от Шоуменът за автентичните, политически нецинични Алисини вълнения на доскорошния актьор, прекрачил от огледалния сват на спектакъла в огледалния свят на политиката като спектакъл. „Още от първите си дни на новата длъжност Зеленски започва да проявява болезнена чувствителност към критиката. Старите му приятели знаят, че го мъчи болестта на актьора – вечната нужда да си харесван и аплодиран.“ В политиката болестта на актьора може да мъчи само автентичния артист. Актьорският нарцисизъм, попаднал и раняван в сферата на политическото, в случая е сертификат за автентичност.
Веднъж попаднал в политиката, автентичният артистичен нарцисизъм проявява и една дълбинно тъмна страна, подмолно сближаваща го с типа на авторитарната личност. Генеалогическото сродство между артиста и тирана се проявява още в старогръцките полиси, достигайки до чудовищен разцвет при емблематични римските императори, в ренесансовия индивидуализъм и накрая във фигурата на тоталитарния деспот от ХХ век с неговата вманиаченост по превръщането на обществото в Gesamtkunstwerk. Биографичният разказ идентифицира тази генеалогическа линия в несъизмеримо по-безобидната по мащаба на последствията си, но в основата си с не по-малка интензивност подчинена на нагона към смъртта интериорна сфера на семейния живот.
Жената на протагониста ще разбере за неговото решение да се кандидатира за президент от пороя есемеси от приятели и колеги на следващата сутрин след публичното обявяване на кандидатурата му. „И макар и да изслушва възраженията на жена си, Зеленски не ги приема, а и не вижда смисъл от циклене на тази тема. Такъв по-късно става и стилът на цялата му администрация. Тези, които поставят под въпрос или не одобряват плановете на Зеленски, се озовават избутани в периферията.“ Синкопата на повествователния преход между интериорно-семейното, от една страна, и политическо-административното, от друга, очевидно е търсена. Склонен съм да вярвам на интуицията, стояща зад нея. Сцената на узнаването звучи страшно истински с една интонация, в която всекидневно-сюрреалистично се наслагват реплика от филм на Дейвид Линч и от антична трагедия.
„Олена изглежда едноминутната реч до края, след което се обръща към съпруга си и му задава най-очевидния въпрос: Защо тя разбира последна?
А той й отговаря с усмивка:
– А, забравих да ти кажа.“
***
Новината, взривила се в интериорното пространство, е значим симптом, разкриващ модела на справяне със страха, опасността и поемането на риск, характерен за политика Зеленски. Ключов мотив от пролога на биографията е бомбена заплаха, отправена по телефона в деня на представлението, след което авторът се запознава с протагониста. Претърсването с кучета не открива нищо, полицията обаче препоръчва все пак представлението да бъде отменено. Решението на управата на залата и Зеленски е не просто да не отменят шоуто, но и да не уведомяват зрителите за евентуалната заплаха.
„Когато стигам до бекстейджа, в залата вече са се настанили над три хиляди души – достатъчно, за да се разбягат панически, ако Зеленски им съобщи за бомбата. Той обаче с нищо не показва, че е имало проблем, и оставя публиката да се наслаждава на шоуто в неведение.“ Ситуацията възпроизвежда „забравянето“ да съобщи на съпругата си за решението си да влезе в голямата политика. Семейството е на ски ваканция във Франция. Той отива да кара ски с децата, тя остава в хотела, без да подозира нищо, наслаждавайки се на безметежността на почивката в планината.
Чрез прогресивно мащабиране на евентуалните и действителните последствия от спестяването или пренебрегването на жизненоважна информация през семейния интериор и публичността на комедийно шоу стигаме до навечерието на пълномащабното нахлуване на Русия. „Месеци наред той бе подценявал риска от пълномащабната война, въпреки предупрежденията на американските разузнавателни служби, че тя е неизбежна.“ Спомням си, че и на мен тогава ми звучаха убедително аргументите да не се всявало паника сред населението, да не се плашели чуждестранните инвеститори… Шоуменът добросъвестно проследява генеалогията на тази опасна убеденост.
Никога няма да забравя едно видео от Харков, в което някакъв журналист се разхождаше из обления от слънце град непосредствено преди началото на войната и интервюираше случайни минувачи какво мислят за руската опасност. След като подценяването на риска довежда до потенциално фатални последствия, всеки коментар на грешната преценка старателно ще бъде заглушаван във военновременния информационен поток. „Най-чувствителните теми за Зеленски и екипа му са неуспехът им да предвидят мащаба на инвазията и опитите им да заглушат предупрежденията, идващи от военните.“ След достигането на мащаба от стотици хиляди жертви коментарът при бомбената заплаха преди представлението зазвучава сардонично-макабрено: „За заплахата не знаят дори някои от танцьорите.“
***
Фантасмагоричното зрелище на десетките милиони незнаещи за заплахата „танцьори“ в навечерието на 24 февруари, напомнящи на фигури от картина на Бош, връща биографичния разказ към генеалогическата връзка между артиста и тирана в изходния смисъл на термина. По-късното еднозначно негативно значение на думата е дело на аристократическата пропаганда – сред „пропагандистите“ откриваме Платон и Пиндар – за която тираните са парвенюта без легитимация за посягане към властта (наричана сега дълбинна държава), която да се корени в благородния произход, в кръвта, коагулирала в съсловно-институционална харизма. Тиранът, напротив, е обладател на чисто индивидуална харизма. Това го прави сроден на артиста, негов тъмен и същевременно социално преекспониран Doppelgänger.
Тъкмо като такъв протагонистът на Шоуменът ще си представя първоначално Доналд Тръмп – Тръмп от първия мандат. Загърбвайки недвусмислените изказвания на Тръмп 1.0 за Путин (фасцинирано), НАТО (презрително), намесата на руските служби в президентските избори през 2016 г. (всъщност са били украински политици) и Крим (принадлежи на Русия, защото повечето му жители говорят на руски), протагонистът търси и открива сродства по избор между себе си и него. „Той вярва, че приликите между него и Тръмп – това, че и двамата са телевизионни звезди и са аутсайдери в политиката – ще му помогнат, с малко повече усилия от просто един виц и усмивка, да накара Тръмп да промени мнението и за украинците.“
Типологическите сходства в рамките на новия популизъм, в който двете политически фигури се вписват всяка по свой начин, са безспорни. Но дори и да оставим настрана ненаправената услуга с разследването на украинските дела на сина на Байдън, двойническите прилики предполагат не сътрудничество, а конкуренция, същностен антагонизъм, завземане на живота на протагониста, неумолимото му изместване и заемане на мястото му от страна на антагониста. Това, което се случва реалнопсихологически с протагониста на Двойникът на Достоевски, в случая на Зеленски и Тръмп е достатъчно да се прояви под формата на ресентимент, за да има аналогични реалнополитически ефекти.
Освен всичко друго тиранът Doppelgänger има предимството остаряването да засилва инстинкта и волята му за власт, сублимиращи страстта за надживяване, все по-обсебваща с напредването на възрастта. За артиста, станал политик, остаряването е все по-тягостно напомняне за конституиралия го акт на отричане. Само истински трагичното, след което всяко последващо отричане само потвърждава необратимостта на случилото се, може да го спаси. Че смъртоносната рана е нанесена от самия Doppelgänger 2.0 с жестоката небрежност на хюбриса на имперски arcanum, е знак за нейната автентичност. Победата на още младия шоумен, разкъсала веднъж завинаги имперските тайни на властта, е вече удържана.
списание „Нова социална поезия“, март 2025, ISSN 2603-543X