На 11 юли 2024 година Главната прокуратура на Руската федерация квалифицира романа Мишката на Иван Филипов (признат от Министерството на правосъдието на РФ за „чуждестранен агент“) като заплаха за обществения ред и нареди спирането на продажбите му. Към настоящия момент мярката е безпрецедентна[1] дори за псевдоюридическия безпредел на къснопутинската ера, не на последно място защото досега единствено районни или регионални прокуратури са се произнасяли и са предприемали аналогични действия спрямо литературни произведения. Санкционирането на Мишката директно от Главната прокуратура на РФ неволно и комично бележи нова степен в традиционните отношения между държава и литература в руската култура през последните двеста години.[2]
В мотивационната част на съответния документ се пояснява, че „книгата съдържа лъжливи съобщения за актове на тероризъм или друга недостоверна обществено значима информация, която създава заплаха за здравето и живота на гражданите, за имуществото [sic], заплаха от масово нарушаване на обществения ред или безопасността или заплаха от създаване на смущения във функционирането на инфраструктурата, финансовите институции, обектите на енергетиката, промишлеността и съобщенията“.[3] Разбира се, сардонично репликира в интервю Филипов, „при зомби апокалипсис вероятно се случват нещата, които изброява Главпрокуратурата. Сигурно дори не работят финансовите институции.“[4] Авторът на първия руски литературен зомби апокалипсис отчетливо усеща и рефлектира комизма на несъответствието в рамките на традиционното за руската култура съответствие: „с усилията на тъпанарите (долбоёбов) от Главпрокуратурата се оказах редом с титаните“.
Георгий Урушадзе, основателят на издателството Freedom Letters, в което романът излиза в края на 2023-а, отговаря на височайшата инстанция като филолог, намиращ се извън обсега на другаря прокурор: „Ще прощавате, другари, но аз като литературоцентричен човек съм много доволен. В нито една друга страна художествената литература няма такава сила. Зомбитата за тях са достоверна информация. Финансовите институции са в опасност!“[5] Първият руски литературен образец на зомби апокалипсис в лицето на Мишката на Иван Филипов е посрещнат от руската държава наистина в най-добрите традиции на свръхлитературоцентризма на руската литературна класика, в която самодържавната власт и писателят са по един дълбинно-структурен и дълбинно перверзен начин равнопоставени партньори от Николай І до Сталин.
Неволно забавно и обективно иронично е, че поредната проява на руския свръхлитературоцентризъм в епохата на неговата путинска възпроизводимост събира в неудържимо комична равнопоставена неравна двойка Главната прокуратура на РФ и най-чистия от разгледаните в тази книга примери на жанрова литература в мислимо най-„жанровия“ поджанр на апокалиптичната и постапокалиптична фикция. На литературноисторическия комизъм на ситуацията отговаря обаче всекидневната катастрофа на едно обикновено късо съединение на апокалиптична фикция и реалност. Непретенциозно придържайки се към жанровите си рамки, Мишката на Иван Филипов оголва както традиционните социокултурни механизми на функциониране на руската литература, така и нефикционалния настоящ апокалипсис на руската душа, ако парафразираме немския теолог Ханс Урс фон Балтазар.[6]
Чистата непретенциозност на употребата на „универсалния модел“[7] на зомби апокалипсиса при създаването на Мишката e настойчиво декларирана от автора в прав текст в писмени и видеоинтервюта.[8] Като читател на романа, аз лично вярвам на тези декларации, изхождайки директно от чувството си на удоволствие и неудоволствие, което в случая е чувство на недостатъчност, която обаче самият автор е заявил като граница на своето писане и литературност. В случай че все пак се усъмним в декларативната реторика на самоограничаването и не искаме да разчитаме само на читателското си естетическо чувство, разполагаме с рецензия на Иван Филипов в ролята на кинокритик, посветена на парадигматично произведение от жанра на зомби апокалипсиса, в която жанровият модел на Мишката се тематизира дескриптивно въз основа на коментирането на телевизионен сериал.
Рецензията за сериала The Last of Us: Последните оцелели (2023, първи сезон), основан на едноименната видеоигра, е написана по време на заключителната фаза на работата върху романа и със сигурност отразява както ролята на естетиката на видеоиграта в Мишката, така и синхронната литературна апроприация на жанра на зомби апокалипсиса като „универсален модел“ от страна на кинокритика като млад писател. Редакционното представяне на автора на рецензията от страна на руското издание на сп. Forbes не включва обаче компетенцията му на писател, издал преди две години първия си роман – Сянката (2021) – а единствено на кинокритика и геймъра, „преминал три пъти играта The Last of Us“[9]. След кратко въвеждане в сюжета и основните персонажи на сериала, рецензентът преминава към „великата игра“, чиято екранизация е сериалът.
Абзацът, посветен изключително на спецификата на видеоиграта, потвърждава компетенцията на геймъра и по-конкретно на отдадения играч на The Last of Us, изведена в редакционното представяне на Филипов. Заедно с Алексей Поляринов[10], чийто роман Кадаврите (2024) също използва както жанровия модел на (пост)апокалиптичната фикция, така и препратки към видеоигри, Филипов спада към поколението съвременни руски писатели, израсли и социализирали се в епохата на видеоигрите. Между играта и екранизацията, подчертава Филипов, е налице една фундаментална разлика, която се превръща, на свой ред, в потенциален фундаментален проблем на всяка една екранизация на видеоигра. „Като цяло екранизациите на игри се сблъскват с един общ фундаментален проблем – субектността на играча. Да, играта има сценарий, но изборът и действието в конкретния момент е непосредствено в ръцете на човека.“ Писателят като млад геймър се сблъсква в Мишката със същия фундаментален проблем, когато следва в сюжетирането модела на видеоиграта – субектността на играча трябва да намери в литературното повествование адекватен еквивалент в персонажните фокализации и нелинеарността на разказа.
Рецензентът на сериала The Last of Us: Последните оцелели и автор на Мишката много точно улавя проблема на линеарността, който във видеоиграта винаги се уравновесява от нередуцируемата докрай възможност за избор, вътрешноприсъща на субектността на геймъра. Тъкмо The Last of Us се характеризира с подобна линеарност, която Филипов доста тавтологично транспонира в романа си. „Дори в доста линеарната игра, каквато е The Last of Us – тъкмо линеарността на повествованието критиците определяха като неин недостатък – играчът винаги имаше избор.“ Същото определено не може да се каже за Мишката – в романа линеарността на повествованието е твърде оскъдно литературно компенсирана от фокализационни и темпорални избори, оставяйки усещането за лишена от вариативна инвенция калка на линеарността на видеоиграта. Което е позволено на геймъра обаче, запазващ винаги някаква структурно присъща на видеоиграта субектност[11], не е позволено на писателя, който винаги трябва да търси повествователно изработени еквиваленти и компенсации на липсващата му субектност на играча.
Рецензирайки екранизацията на The Last of Us, авторът на Мишката, чието повествование на практика следва линеарността на видеоигра със сетинг зомби апокалипсис, си дава (но само в ролята си на кинокритик) ясна сметка за опасностите на подобен подход. „До голяма степен от това [липсата на структурно вътрешноприсъща „субектност на играча“ в киното – и литературата, б. м., ВС] е обусловено[12], че истински добрите екранизации на игри са отчайващо малко и повечето франчайзи от света на игрите се превръщат на големия и малкия екран в доста посредствени произведения, лишени на практика от самостоятелни художествени достойнства.“ Това решаващо memento на кинокритика е игнорирано от автора на Мишката.
Като заклинание, искащо нещата да се получат в романа, както са се получили в екранизацията – и опасяващо се, че няма – звучат положителните оценки на сериала. „Със сериала Последните оцелели това не се е случило [превръщането на екранизацията на играта в посредствено произведение, лишено от самостоятелни художествени достойнства, б. м., ВС] – и това, без всякакво съмнение, е заслуга на неговия автор и шоурънър Крейг Мейзин, известен на широката публика от минисериала Чернобил. Мейзин не взема предвид само феновете на играта и, въпреки активното участие в екранизацията на автора на The Last of Us Нийл Дракман, не се опитва да възпроизведе на екрана игровата магия. Той напълно се е концентрирал върху това Последните оцелели да станат пълноценно самостоятелно произведение, наблягайки върху човешките характери и отношения, а не върху ефектния екшън.“
В Мишката по-сполучлив – но и литературно оскъден – е тъкмо кинематографично-геймърският екшън. В интерес на истината, трябва специално да се подчертае, че Филипов не пропуска под една или друга форма да вербализира вътрешната си резерва спрямо (само)определението „писател“. За разлика от Метро 2033 (2005) и Граничен пост (2019) на Дмитрий Глуховски[13], чиято литературност определено не надхвърля тази на Мишката – което не пречи на статута на Глуховски като литературна „рок звезда“[14] – Филипов засега настоятелно се придържа към една непретенциозност на фигурата на автора, адекватно отговаряща на литературата, която прави.
Във финала на рецензията за сериала по видеоиграта негласно е формулиран идеалният тип на жанров роман в подсилващия и допълнително акцентиращ жанровостта поджанр на зомби апокалипсиса, който авторът на Мишката си представя, докато завършва работата върху своя собствен литературен вариант на жанра. Този идеалтипов модел на Филипов е „идеално балансираното“ съотношение между една в крайна сметка литературно фундирана „самостоятелна драма“, от една страна, и едно „развлечение с як екшън“, взето от видеоиграта, от друга.
За автономната драма: „благодарение на множеството прекрасно измислени детайли и сложните характери Последните оцелели се превръща от една просто качествена екранизация в първокласна самостоятелна драма, която могат да гледат както поклонниците на играта, така и хора, които дори не са чували за The Last of Us“.
За развлечението с як екшън: „играта присъства в сериала органично, проявявайки се в множество елементи: в сцените, сюжетните обрати, репликите, детайлите, а някои планове от играта сериалът възпроизвежда до най-дребни детайли […] въпреки дълбочината на характерите и драматизма на обстоятелствата, Последните оцелели е освен това и първокласно развлечение с як екшън […] и, разбира се, със зомбита“. Зад очевидната афирмативна тривиалност на това идеално – и същевременно оксиморонно – балансиране между автономност и развлечение стои нетривиалният изходен проблем на „субектността на играча“, отбелязан в началото на рецензията – и за жалост неотигран в романа.
Оксиморонността на жанровия модел с часовников механизъм, в чиято сърцевина е проблемът на субектността на играча, е забелязана и, довеждайки я до крайност, оголена в рецензията на Мишката на Виктория Артемиева. За нея романът е, от една страна и в прав текст, „литературно пресъздаване на видеоиграта Last of Us [sic] с пренасяне на сюжета в руски реалии“.[15] В този прочит, за който видяхме, че има солидни основания, романът „дължи много на играта – на първо място, главната сюжетна линия: някакъв вирус се разпространява с чудовищна скорост и всички, заразени от него, започват да проявяват неконтролирана агресия и се превръщат в зомбита“. От сюжетна гледна точка имаме по-скоро обратна причинно-следствена зависимост – първо е превръщането в зомби, от което следва неконтролираната агресия – но авторката схваща зомбификацията (неологизмът е на Виктор Пелевин) като директна политическа метафора, за което също могат да се открият основания в публицистиката на Филипов.[16]
От литературното пресъздаване на видеоигра със сетинг зомби апокалипсис и екранизацията й, чийто първи сезон непосредствено предшества издаването на романа, Артемиева преминава доста неочаквано, макар и добре публицистично разказано, към изброяването на „многобройните сходства с Булгаковия Майстора и Маргарита“, които открива в Мишката. От видеоиграта и нейната екранизация като сериал, използвани в романа – към твърдото ядро на руската класика от първата половина на ХХ век: това е оксиморонът, който вече отбелязахме в рецензията на самия Филипов за сериала Последните оцелели, в оголен и радикализиран вид. „Не знам доколко осъзнато Филипов е повтарял Булгаков, но той се разправя с руските пропагандисти видимо със същото удоволствие, с каквото Булгаков громи квартирата на Латунски.“ Аналогията е възможна, но граничи за прочелия двата романа със сюрреалистичната среща на чадър и шевна машина на маса за дисекции, докато интенцията на прочита на Артемиева определено е „реалистично“-публицистична. А макабреният черен хумор, с който Булгаков се разправя със съветския литературен естаблишмънт, е наистина сюрреалистичен в сравнение с „либералния“[17] „добър хорър“[18] на Филипов.
***
Прологът на романа обещава всъщност много повече от разгледаното дотук, връщайки се четиресет години назад, в последното лято от живота на Брежнев и последното лято от епохата на застоя, след която за съветската империя започва неудържимо обратното броене. Филипов е роден в годината на смъртта на Брежнев, през есента, последвала лятото от първата сцена на романа. Споменът е на персонаж, който в края на пролога – и спомнянето – ще се самоубие непосредствено преди избухването на зомби апокалипсиса през 2022-а[19], затваряйки със смъртта си кръговото движение, започнало с предсмъртните месеци на Брежнев четиресет години по-рано. „Помнеше нетърпимата жега и задух в залата за заседания на политбюро. Помнеше отегчителното цвърчене на врабчетата зад прозореца. И помнеше капката слюнка, застинала в ъгълчето на устата на Леонид Илич Брежнев./ Генералният секретар на ЦК на КПССС, член на президиума на Върховния съвет на СССР, маршал, герой на социалистическия труд и четири пъти герой на Съветския Съюз спеше […]. Митя омагьосано гледаше слюнката на маршала и четири пъти герой на Съветския Съюз.“[20] Това начало на повествованието обещава една дълбочина на дългото време на зомби тематиката в съвременната руско-съветска литература, възхождаща именно към самия край на къснобрежневската епоха, когато Виктор Ерофеев пише Руската красавица.
Без да се използва самата дума, големият любовник на руската красавица и голям съветски писател Владимир Сергеевич след смъртта си се завръща при възлюбената си и като „жив мъртвец“ я изнасилва и прави неконсенсуален секс с нея. Сцената е една от първите постмодерни пародии в руско-съветската литература, използваща за палимпсест главата „Дяволът. Кошмарът на Иван Фьодорович“ от Братя Карамазови. На мястото на руския раннокапиталистически дявол на Достоевски застъпва съветското къснобрежневско зомби на Ерофеев. Тя забременява от любовника си зомби и във финала на романа се омъжва за него, обесвайки се в напреднала бременност. Руската красавица е кръстила любимия си галено Леонардик, контаминирайки Да Винчи и Леонид Илич. Танатосно-промискуитетната атмосфера на къснобрежневската епоха е метафорично сгъстена във фигурата на либидиналното зомби квазисъименник на Брежнев, еротично завличащо руската красавица във вечното завръщане на смъртта и неумирането на комунизма.[21]
В Мишката наближаващата смърт на Брежнев довежда до създаването на „Института за функционално безсмъртие“, чиято мисия е да осигури неограничено във времето продължаване на „минималната мозъчна активност“ (МЫ: 12) в съгласие със съветския анекдот: „ЦК на КПСС, Политбюро и Министерски съвет с прискърбие съобщават, че след тежко и продължително боледуване, без да идва в съзнание, Леонид Илич Брежнев възобнови изпълнението на служебните си задължения.“ Следва сюжетното хрумване, обещаващо наистина голям роман: да се свърже къснобрежневското безсмъртие с настоящото и вечно путинско. „От изследванията на института се е заинтересувал Господин Президентът […] наистина, Господин Президентът го интересувало съвсем не функционалното безсмъртие, а истинското. Сътрудникът от администрацията веднага направи уговорката, че „безсмъртието“ в контекста на разговора им означава, разбира се, не вечен живот, но Владимир Владимирович много би искал да доживее поне до 120 години.“ (МЫ: 17) Големият, почти половинвековен цикъл, започнал с неидващото в съзнание функционално безсмъртие на предморталния Брежнев и плъзгащата се вече към летален изход съветска империя, се завръща в реалнополитическото путинско безсмъртие с неговите прагматични поне 120 години.
Жанровият модел на зомби апокалипсиса всъщност затваря големия роман, набелязан в „Пролога“, с неговата визия за темпоралната дълбочина на дългото време на вечното завръщане на руската къснототалитарна зомбификация. Настоящото путинско Z-безсмъртие е привидяно в началото на Мишката като завършека на полувековен цикъл, завръщащ се към края на къснобрежневската „формална електрическа активност“ със zомби амбицията агресивно милитаристки да коригира и ъпгрейтне късносъветската морбидна зомбификация, уловена от Ерофеев в Руската красавица. Но жанровото продължение не оставя място за набелязалия се в „Пролога“ роман. „Мишката израсна от слуховете за безсмъртието на Владимир Путин. Тази история два пъти ми я разказаха хора от прокремълската корпорация, те напълно сериозно говорят, че действително има институт, в който се изучава наистина не безсмъртието, а дълголетието. Дълго въртях тази мисъл в главата си […]. В крайна сметка ми хрумна: аха, в Москва настъпва зомби апокалипсис. Защо? Защото искаха да направят Путин безсмъртен.“[22] Това е късо съединение, ако го съпоставим с нежанровата заявка за вечното завръщане от „Пролога“, възхождащо към къснобрежневската зомбификация.
В интервю, направено в деня на излизането на книгата от печат, интервюиращият журналист тематизира във въпроса си за избора на сюжета на Мишката читателската интуиция, свързана с подвеждащо нежанровото начало на романа. „– Книгата започва с лабораторното търсене на безсмъртие за съветските генерални секретари. Когато започнах да чета и нямах представа какво ще последва, първите страници ме наведоха на мисълта, че ти ще развиеш нещата в посоката, че настоящият държавен глава е живял междувременно още четирийсетина години и се чувства все така в състояние да управлява. И си мислех, че в това има съществен потенциал. Толкова по-голямо беше учудването ми, когато всичко се обърна в посоката на зомби апокалипсиса!“[23] Чисто жанровият обрат, свързващ путинското безсмъртие и зомби апокалипсиса със сигурност осуетява разгръщането на големия повествователен потенциал на вечното завръщане към къснототалитарната зомбификация. Тематично-фигуративно обаче това свързване е почти зачатък на мощна антиутопична метафора: зомби апокалипсисът е следствие от опита за реализация на едно поне 120-годишно путинско безсмъртие.
Владимир Сабоурин
Бележки
[1] Редакцията на престижното руско емигрантско издание Meduza нарича формалните основания за забраната на Мишката „исторически прецедент“, срв. „Сторонники войны категорически отказываются делать выводы“. Интервью писателя и исследователя Z-пропаганды Ивана Филиппова. Его роман „Мышь“ запретили в России“, Meduza, 27.07.2024 <https://meduza.io/feature/2024/07/27/storonniki-voyny-kategoricheski-otkazyvayutsya-delat-vyvody>. Посетено на 15.09.2024.
[2] Свързвам началото на класическия период на тези отношения със заточението на Пушкин в имението на майка му в Михайловское през лятото на 1824 година, вж. Lauer, R. Aleksandr Puškin: Eine Biographie, München: C.H.Beck, 2006.
[3] „Прокуратура признала роман о зомби-апокалипсисе в России угрозой порядку“, РБК, 12.07.2024 <https://www.rbc.ru/politics/12/07/2024/669050059a79476f87019c58>. Посетено на 15.09.2024.
[4] Смирнов, С. „Усилиями долбоебов из Генпрокуратуры оказался рядом с титанами“. Интервью Ивана Филиппова, автора запрещенной книги о зомби‑апокалипсисе в Москве“, Медиазона, 12.07.2024 <https://zona.media/article/2024/07/12/mouse>. Посетено на 15.09.2024.
[5] „Генпрокуратура признала роман о зомби-апокалипсисе в Москве угрозой общественной безопасности и потребовала убрать его из продажи“, Югополис, 12.07.2024 <https://www.yugopolis.ru/genprokuratura-priznala-roman-o-zombi-apokalipsise-v-moskve-ugrozoj-obshhestvennoj-bezopasnosti/>. Посетено на 15.09.2024.
[6] Вж. Balthasar, H. U. v. Apokalypse der deutschen Seele. Studie zu einer Lehre von den letzten Dingen: Der deutsche Idealismus [1937], Freiburg/Basel: Johannes Verlag, 1998.
[7] „Представите за зомби апокалипсиса започват да битуват от началото на 2000-те не само като схема за филми с определен жанр, а като своеобразен универсален модел, приложим към множество жанрове и течения на масовата култура.“ – „Зомби-апокалипсис“, Википедия <https://ru.wikipedia.org/wiki/Зомби-апокалипсис>. Посетено на 15.09.2024.
[8] Срв. Зайцев, А. „Новый день — новый **здец“, Такие дела, 7.05.2024 <https://takiedela.ru/2024/05/novyy-den-novyy-zdec/>; Логинова, Р. „Что будут делать мои дети, если меня съедят зомби?“ Писатель Иван Филиппов о том, что даже в z-пропагандисте можно разглядеть человека“, Вёрстка, 22.12.2023 <https://verstka.media/interview-ivan-filippov-o-tom-chto-dazhe-v-z-propagandiste-mozhno-razgliadet-cheloveka>; Курников, М. „Иван Филиппов о запрете романа „Мышь“ и как изменились настроения Z-пропагандистов“, BILD на русском, 12.07.2024 <https://www.youtube.com/watch?v=Lh33D8j2nkc&ab_channel=BILDнарусском>; „Иван Филиппов о Семене Слепакове, Познере и Соловьеве, покаянии Ромы Зверя, Шевчуке и Z-пациентах“,
I Gryanul Grem, 15.11.2023 <https://www.youtube.com/watch?v=YAuXu27-MvY&ab_channel=ИГрянулГрэм>; „Апокалипсис нам (не) страшен! Иван Филиппов / Книжное Казино. Истории“, Дилетант, 2.03.24 <https://www.youtube.com/watch?v=6VRGp0HCzFE&ab_channel=Дилетант>. Посетени на 13.09.2024.
[9] Филиппов, И. „Сериал „Одни из нас“: зомби-апокалипсис, который понравится не только фанатам игры“, forbes.ru, 20.02.2023 <https://www.forbes.ru/forbeslife/485149-serial-odni-iz-nas-zombi-apokalipsis-kotoryj-ponravitsa-ne-tol-ko-fanatam-igry>. Посетено на 15.09.2024. Всички цитати от рецензията са от този източник.
[10] Филипов определя четири години по-младия от него Поляринов като „потресаващ“, срв. „Иван Филиппов о Семене Слепакове, Познере и Соловьеве, покаянии Ромы Зверя, Шевчуке и Z-пациентах“, цит. съч. <https://www.youtube.com/watch?v=YAuXu27-MvY&ab_channel=ИГрянулГрэм>. Интервюто, в което Филипов споменава Поляринов, предшества публикацията на Кадаврите. Ще се спра отделно на този роман в следващата глава.
[11] „Като минимум [играчът винаги запазва възможността за избор] на маниерата на игра: да се затаи във високата трева и да убива безшумно противниците или ефектно да хвърли „коктейл Молотов“ и да изразходва от раз всичките патрони.“ Мишката настойчиво и повторително се придържа сякаш единствено към втората „маниера“, което допълнително усилва усещането за привнесена от видеоиграта – и некомпенсирана литературно – линеарност.
[12] В началото на изречението в руския оригинал – Во многом этим обусловлено тем [sic], что – има странна синтактична грешка, която в превод на аналитичен език се превръща просто в тавтология – „До голяма степен от това е обусловено това, че“. Правилно (но плеонастично) би било Во многом это [именителен падеж] обусловлено тем [творителен падеж]. Или, направо избягвайки тавтологията, Во многом этим обусловлено [∅], что. След грешката (може би издайническа) следва важно за автора на романа memento.
[13] Глуховски е споменат от Филипов на един дъх с Поляринов – но без суперлатив, срв. „Иван Филиппов о Семене Слепакове, Познере и Соловьеве, покаянии Ромы Зверя, Шевчуке и Z-пациентах“, цит. съч. <https://www.youtube.com/watch?v=YAuXu27-MvY&ab_channel=ИГрянулГрэм>.
[14] Вж. „Глуховский – рок-звезда русской литературы / Russian Rock Star Writer“, вДудь, 10.09.2020 <https://www.youtube.com/watch?v=ttPXXyUyx6Q&ab_channel=вДудь>. Посетено на 15.09.2024.
[15] Артемьева, В. „Мышиная охота. О том, как и за что изымают из продажи очередную книгу Freedom Letters – на этот раз „Мышь“, Новая газета, 13.07.2024 <https://novayagazeta.ru/articles/2024/07/13/myshinaia-okhota>. Посетено на 16.09.2024. Всички цитати от рецензията са от този източник.
[16] Филипов е презентен в руската опозиционна медийна среда не толкова като писател, колкото и преди всичко като журналист, водещ Телеграм-канала На Zzzzzападном фронте без перемен (На Zzzzzападния фронт нищо ново) <https://t.me/s/ve4niyvoy>, в който следи и прави обзор на Z-пропагандата. Връзката между Z-полусвастиката и пропагандистката зомбификация в Русия беше направена още в началото на войната, вж. Андрухович, Ю. „Z като зомби. Сякаш, както и преди повече от сто години, върху нас се стовари червеното болшевишко нашествие“, Сега, 6.04.2022 <https://www.segabg.com/category-the-war/z-kato-zombi>. Първоначалното заглавие на есето на Пелевин, популяризирало неологизма, е „Зомбификация на съветския човек“ (1990), по-късно преименувано в „Зомбификация. Опит за сравнителна антропология“ <https://www.themodernnovel.org/europe/europe/russia/victor-pelevin/>. Посетени на 16.09.2024.
[17] Единствената издържана – ще рече: не Z-инспирирана – негативна рецензия на Мишката определя романа като „либерален зомби апокалипсис“, вж. Обухов, А. „Треш и „Мышь“: почему либеральный зомби-апокалипсис стал бестселлером“, Sota, 13.07.2024 <https://sotaproject.com/review/tresh-i-mysh-pochemu-liberalnyi-zombi-apokalipsis-stal-bestsellerom>. Изданието, в което излиза рецензията на Обухов, е внесено от Главната прокуратура на РФ в списъка на „нежелателните организации“ и е обявено от Министерството на правосъдието за „чуждестранен агент“, срв. „Sotaproject“, Википедия <https://ru.wikipedia.org/wiki/Sotaproject>. Посетени на 16.09.2024. Алексей Обухов отказва на романа всяка потенция за политическа метафора: „Авторът напълно сериозно нарича книгата си „антивоенна“. Може, разбира се, да зажумиш и да си представиш, че зомбитата са метафора на обезумели от войната хора, но, честно казано, зомбитата са си просто зомбита.“ Съответно романът за него се свежда и изчерпва с „класически зомби апокалипсис сред московски декорации“. Рецензията завършва със съждение на вкуса, адресирано до руската опозиция: „има защо да се тревожим за чувството на вкус на опозицията“.
[18] Формулировката е на Сорин Брут, срв. Брут, С. „Только зомби спасут Россию. Актуальный роман Ивана Филиппова „Мышь“ про апокалипсис ходячих мертвецов в Москве“, Новая газета Европа, 19.11.2023 <https://novayagazeta.eu/articles/2023/11/19/tolko-zombi-spasut-rossiiu>. Посетено на 16.09.2024. Авторът говори – още по-оксиморонно – за „удивително лиричен и топъл хорър“. Ескалацията на оксиморонните определения в някои рецензии за Мишката релативира сякаш донякъде тезата на Обухов за еднозначната жанрова едноизмерност на романа.
[19] Както в анотацията на книгата, така и в интервютата с Филипов като време на действие на романа е посочена 2020-а, което обаче противоречи на темпоралните ориентири в „Пролога“: 1) „Той отчетливо помнеше онзи ден, сякаш това беше не преди четиресет години, а вчера.“ (МЫ: 5, курсив мой, ВС) и 2) „Още през октомври 1982 година десетки учени започнаха работа.“ (МЫ: 12, курсив мой, ВС). Задачата да се изгради „Институтът за функционално безсмъртие“ е възложена през лятото на 1982-а, той започва да функционира през есента на същата година. Основателят му си спомня на 31 май – денят, в който с избухването на епидемията, довела до зомби апокалипсиса, започва основното действие на романа – за първата си среща с Брежнев през лятото на 1982-а като за събитие отпреди „четиресет години“. Всички тези хронологични засичания сочат към късната пролет и началото на лятото на 2022-а като времето на действие на романа.
[20] Филиппов, И. Мышь, Тбилиси: „Freedom Letters“, с. 5. Цитирам Мишката по-нататък в текста със сиглата МЫ.
[21] Вж. Ерофеев, В. Русская красавица [1982]. – В: Ерофеев, В. Русская красавица. Мужчины. Жизнь с идиотом, Москва: „РИПОЛ классик“, 2011.
[22] Логинова, Р. „Что будут делать мои дети, если меня съедят зомби?“ Писатель Иван Филиппов о том, что даже в z-пропагандисте можно разглядеть человека“, цит. съч. <https://verstka.media/interview-ivan-filippov-o-tom-chto-dazhe-v-z-propagandiste-mozhno-razgliadet-cheloveka>.
[23] Беседин, А. „Мышь“: книга, в которой Москву стирает с лица земли зомби-апокалипсис. Интервью с автором Иваном Филипповым“, Эхо, 13.11.2023 <https://echofm.online/statya-dnya/mysh-kniga-v-kotoroj-moskvu-stiraet-s-licza-zemli-zombi-apokalipsis-intervyu-s-avtorom-ivanom-filippovym>. Посетено на 16.09.2024.
Текстът е фрагмент от книгата на Владимир Сабоурин Руската дистопия на ХХІ век, която предстои да излезе през януари 2025. Публикува се с любезното съгласие на автора (б. ред.).
списание „Нова социална поезия“, септември 2024, ISSN 2603-543X
