През цялото време на закъснялото ретроактивно запознаване с творчеството на Стругацки, започнало с Пикник край пътя и завършило с Вълните усмиряват вятъра и Бръмбар в мравуняка, не спираше да ме гложди въпросът за – в крайна сметка – естетическата стойност на текстовете, които не можех да спра да чета, навлизайки все по-нататък в Света на Пладнето. Ще формулирам въпросът, който не искам да заобикалям, максимално просто: Сталкер е шедьовър – има ли в творчеството на Стругацки шедьовър? В края на проточилия се път вече мога да отговоря с достатъчна доза сигурност еднозначно отрицателно, доверявайки се на читателското си чувство на удоволствие и неудоволствие. Същевременно текстовете на Стругацки вършат добра работа при очертаването на зоната на късносъветската (анти)утопия, която споделят със Сталкер, тъкмо с оставането си извън херметичната сфера на естетическата сингулярност.
Тази ключова роля на Стругацки е формулирана в екстремна форма непосредствено след смъртта на Борис Стругацки на 19 ноември 2012 г. (по-големият брат Аркадий е вече от двайсет и една години покойник) от Сергей Кургинян, който през втората половина на 90-те прави 6-часова постановка по мотиви на романа Обитаемият остров[1], първата част на трилогията за Максим Камерер, с чиято последна част Вълните усмиряват вятъра приключва метацикълът на Света на Пладнето. „Това не е литературно, а социално явление. Огромно при това социално явление, съвършено несъответстващо на мизерния си литературен компонент.“[2] Без да споделям в качеството си на закъснял читател на Пикник край пътя елитистко-литературоцентричната позиция на Кургинян (в далечното близко минало тя бе и моя), водеща до квалификацията за „мизерния литературен компонент“ на социалното явление Стругацки, смятам положената в основата й опозиция „социално / литературно“ за познавателно полезна с оглед на предприетата тук съпоставка между емблематичната за късносъветската фантастика литературна творба, от една страна, и естетически сингулярната й екранизация, от друга. Категорично не споделям политическите основания и предубеденост на пейоративното оценъчно съждение.[3]
Успоредно с безкрайното пренаписване на сценария на Сталкер, Стругацки работят през 1975-1979 г. над романа Бръмбар в мравуняка, втората част на трилогията за Камерер, единствения персонаж от Света на Пладнето, на когото е посветен отделен цикъл в рамките на метацикъла на Пладнето. Сталкер и Бръмбар в мравуняка са завършени на практика едновременно. Ако при редакциите на сценария се върви към все по-висока степен на притчова изчистеност на фикционалния свят, романът се фокусира с не по-малка – но противоположна по насоченост – степен на интензивност върху актуалнополитическата роля на специалните служби през късния развит социализъм и прехода към капитализъм. Ключовата за Бръмбар в мравуняка (1979) и Вълните усмиряват вятъра (1986) тема се появява за първи път в самия финал на Обитаемият остров (1971) като съвършено неочакван за читателя и протагониста фабулен обрат и гръм от ясното небе на екзопланетата: антагонистът на героя се оказва законспириран агент на Комитета за галактическа безопасност – да, абревиатурата наистина е КГБ[4]. Резидентът се опитва (неуспешно) да осуети прибързана революционно-диверсионна акция на младия Камерер, намиращ се в пълно неведение както за наличието и самоличността на агента на КГБ, така и за неговото активно мероприятие под прикритие, на което попречва с комсомолския си щурм унд дранг.
От финала на Обитаемият остров, обръщащ действието и интерпретацията му на 180 градуса, ще тръгне както либералният реформатор Егор Гайдар, така и неоконсервативният контрареформатор Борис Межуев – за да стигнат до коренно противоположни прочити. Бащата на постсъветската пазарна икономика се спира на братя Стругацки (Аркадий е негов тъст) в първата глава на автобиографията си Дни на поражения и победи (1996), посветена на детството му. „През 70-те сред поклонниците на таланта на братя Стругацки съществуваше легендата, че те всъщност са инопланетяни, изпратени (засланные) в нашата цивилизация. Трябва да призная, че при общуването с Аркадий Натанович тази идея никога не ме напускаше напълно.“[5] При цялата ретроспективна ведра ирония на погледа автобиографичният разказвач фиксира два съществени елемента от късносъветския мит, свързан със Стругацки. Първият е самият им статут на митологични културни герои.
Вторият конкретизира типологията на културните герои-диоскури: те са в ролята на резиденти-„прогресори“[6], внедрени – причастието засланные, използвано от Гайдар, има конотацията на „изпратени със скрита цел (шпиони)“ – на „изостанали нещастни планети“[7], за да насочват, облекчават и коригират цивилизационното им развитие. Либералният реформатор и зет на прогресора Аркадий Стругацки ще се опита да направи нещо подобно на разпадналата се постсъветска планета през първата половина на 90-те. „Смешно е, но аз наистина отчетливо помня, че твърдо реших да си изясня нещата, свързани с икономиката и причините на инфлацията, след като прочетох заключителната част на „Обитаемият остров“. Там Странника [прозвището на КГБ-резидента Рудолф Сикорски, б. м., ВС] казва на Максим [Камерер]: „Ти даваш ли си сметка, че в страната има инфлация? Разбираш ли изобщо що е то инфлация?“ Прииска ми се да не съм глупак и да си изясня това. Тогава за първи път почнах да търся книжки по икономика.“[8] По това време Гайдар е 12-годишен: бащата на постсъветската пазарна икономика се ражда от духа на прочита на прогресорския финал на Обитаемият остров.
За контрареформатора Межуев Стругацки също – но негативно-генеалогически – са културните герои-прогресори на либералните реформи на постсъветската планета.[9] „За да се разбере генезиса на политическата култура на тази страта от обществото, на която през 80-те се наложи да пристъпи към реализацията на пазарната реформа […], трябва да се отдели внимание на значителната роля, която е играела в кръга им фантастиката на братя Стругацки.“[10] Контрареформаторският генеалогически негатив на големия научно-фантастичен наратив на либералното прогресорство е „повест за просветения авторитаризъм и горчивите плодове на реформата“. Говорейки за просветен авторитаризъм – годината е вече 2016-а – за Межуев сякаш не съществува синхронния антипросвещенски авторитаризъм на вече късната путинска автокрация – или на руски: самодържавие.
За разлика от Гайдар, който се ограничава с потопения във ведра ирония детски спомен за „внедрените“ в късния развит социализъм инопланетяни-прогресори в лицето на тъста му, Межуев разглежда Обитаемият остров като манифест на Прехода от късния развит социализъм към капитализма на първоначалното натрупване на капитала. „Самата тази повест [първоначалното жанрово определение на романа, б. м., ВС], много популярна по своето време, става своего рода манифест на негласния алианс на част от интелигенцията с либералните представители на номенклатурата и вероятно с някакви кръгове на специалните служби. Със своя сюжет повестта обосновава, от една страна, преимуществата и разумността на системното вграждане на недоволната интелигенция в структурите на авторитарната власт с цел нейното реформиране – и, от друга, обречеността на чисто протестния, революционен път, може би за предпочитане от нравствена гледна точка, но далеч по-малко оправдан рационално.“
Ако Гайдар ще се припознае във фигурата на прогресора като икономически реформатор, Межуев вижда в нея преди всичко резидента, секретните служби – и персонално Юрий Андропов, председателя на КГБ в периода 1967-1982 г., в който Стругацки извеждат темата на специалните служби като водеща в Обитаемия остров и Бръмбар в мравуняка. Прогресорът в света на късното развито Пладне е по подразбиране агент на КГБ, припомня Межуев. Допускането му, че прототипът на прогресора-резидент в трилогията на Камерер е Андропов, на първо четене звучи екзотично, за да не кажем конспирологично[11], но придобива трезва плътност, ако приемем тезата, застъпвана от британската разследваща журналистка Катрин Белтън, че „реалната перестройка“ започва не с Горбачов, а с Андропов[12].
Или ако просто си припомним ролята на Държавна сигурност по тези земи при реално осъществения мирен преход от късен развит социализъм към комсомолски капитализъм, през младите години на междувременно старите неолиберални комсомолци. Няма преуспял стар комсомолец, който да не е взел участие в тази реална перестройка. „Символ на политическите надежди на мнозина прогресивно мислещи интелигенти съвсем не бе Буковски или Солженицин, а Юрий Владимирович Андропов, ръководител на съветската политическа полиция. Именно с него мнозина от тези, които считаха себе си за либерали, свързваха хипотетичния шанс за реформиране на съветската система, за превръщане на социалистическата империя в нещо по-цивилизовано. В качеството на образец за реформиращия се СССР […] се разглеждаше Унгария, където тогава управляваше протежето на Андропов Янош Кадър. Унгария на Кадър донякъде язвително, донякъде с одобрение биваше наричана „гулаш-социализъм“ – тя не страдаше от недостиг на продукти, а рафтовете на хранителните магазини бяха пълни със стоки не по-малко, отколкото в съседна Австрия. Именно за такъв, развит, „гулаш-социализъм“ бленуваше през 70-те либерална Москва.“ Към генеалогията на комсомолския неолиберален морал, разказана за деца от един руски неоконсерватор, за жалост междувременно путинист, което в случая не го прави по-малко прав (а само автоматично го канселира).
Резервите ми към автоматичното канселиране на прочита на Обитаемият остров, предложен от Межуев, се дължат както на придържането към видяното и преживяното на тези лимитрофни територии през героичните години на Прехода, така и на все по-хитроумните трансформации на либералните стратегии по отношение на путинска Русия. В сравнение с квазилитературната „замисловатост“ на неолибералните пропутински стратегии, неоконсервативната контекстуализация на Обитаемият остров е пределно ясна и отчетлива. „Нито едно художествено произведение не е направило толкова много за внедряването на мита за Андропов – просветения авторитарен реформатор – в съзнанието на интелигентите, колкото написаната през 1967 година[13] и видяла бял свят като отделно книжно издание през 1972 година [всъщност през 1971-а, б. м., ВС] повест на братя Стругацки Обитаемият остров.“ Значително по-ясно от твърде руското и путинското на политическите анализи на председателя на УС на Центъра за либерални стратегии с комплицираната им литературна направа.
Неоконсервативният прочит на Обитаемият остров има освен отбелязаните дотук интерпретативни попадения и заслугата на ясното разграничение между актуалнополитическата значимост на първата част на трилогията, в която за първи път в Света на Пладнето недвусмислено се поставя на дневен ред проблематиката на късносъветския алианс на либералната интелигенция с реформаторски-„прогресорски“ настроения тогавашен глава на специалните служби, от една страна, и литературната стойност на Бръмбар в мравуняка, където проблематиката е най-пълно развита, от друга.
Пиковата литературна стойност съвпада в Бръмбар в мравуняка с най-концентрираното тематизиране на ролята на специалните служби в (анти)утопическия свят на Пладнето. „Братята се завръщат към развитието на образа на Странника-Сикорски в 1979 година в повестта „Бръмбар в мравуняка“. Нямаше как да не се забележи в тази повест – една от най-сполучливите в творчеството на братята – разочарованието на авторите от онзи политически деятел, който, както предполагам, бе избран от тях в качеството на прототип на героя на „Обитаемият остров“. Твърдият прогресивен реформатор е показан тук като мъчен от параноидни комплекси контраразузнавач. Подобна промяна на образа на Странника не е случайна. На прага на 80-те част от либералната интелигенция, към която се причисляваха Стругацки, в значителна степен бе еволюционирала от просветената консервативност (охранительства) към „вътрешната емиграция“. „Прогресорите“ с пагони или без временно бяха излезли от мода.“ При завръщането на модата на прогресорите с пагони двайсет години по-късно вече не късносъветският либерализъм ще се окаже на тяхна страна, а путинският неоконсерватизъм и комсомолският неолиберализъм. В тази неравна двойка единият ще го направи открито и пряко, другият – по неведомите пътища на лявото и литературното.[14]
***
В Пикник край пътя сталкерът изрично и първоличностно отбелязва при първото влизане в Зоната странното пълно отсъствие на насекоми: „нито веднъж досега не съм виждал бръмбарчета-паячета в Зоната“ (ПО 32). В първоначалния сценарий на Сталкер, озаглавен Машината на желанията, сингулярното отсъствие на насекоми (и птици) е смекчено до сингулярната тишина, в която насред предполагащите ги треви не се чуват дори насекоми. „Много тихо: не се чуват нито птици, нито насекоми. Само шумоли тревата под краката.“ Във филма остава мотивът на тишината, анагогически възхождаща към красотата на пълното отсъствие и празнота.
„СТАЛКЕРЪТ. Колко е тихо! Това е най-тихото място на света. После сами ще видите. Тук е толкова красиво! Та тук няма никой…“[15]
След това Сталкерът отива на „любовна среща“ – свидание – със Зоната. По пътя към мястото на срещата камерата проследява оплетено в паяжина дърво: в Пикник край пътя именно забелязването на нещо паяжинообразно кара аз-повествователят да си спомни, че никога не е виждал насекоми в Зоната. Погледът се изкачва над оплетената в паяжина изсъхнала уродлива корона и спира на панорамен кадър на сградата, в която се намира Стаята на желанията. Сталкерът с въздишка застава на колене в тревите. После ляга ничком – и следва монтажна цезура, даваща вече в едър план главата му, облегната на лявата ръка. По средния й пръст пропълзява миниатюрна гъсеница. Когато тя достига в пътя си надолу по пръста до земята, Сталкерът се обръща все още със затворени очи по гръб. Въздиша и леко приотваря очи. Някой забеляза ли прекосяващата пръста гъсеница? Този сингулярен бръмбар в Зоната.
Бележки
[1] Обитаемият остров е най-цитираното в постсъветския опозиционно-либерален дискурс произведение на Стругацки. За първи път чух за него по някой емигрантски Ютюб канал от устата на юриста и политически анализатор Владимир Пастухов. Със сигурност съм попадал на препратки към Обитаемият остров, със или без споменаване на заглавието, и преди това, но едва авторитетът на Пастухов ме е накарал да се заслушам и да го запомня. Мотивът за кулите-излъчватели се е превърнал за опозиционните медии и контрапропаганда в устойчива алегория на путинската пропагандистка машина. В неосталинистката интерпретация на постановката на Кургинян кулите-излъчватели са проелцинските телевизионни канали.
[2] Винников, В. „Стругацкие лебеди. Беседа с Сергеем Кургиняном“, Завтра.ру, 14.01.2012 <https://zavtra.ru/blogs/strugatskie-igra-v-istoriyu>. Кургинян става член на КПСС през 1988 г., „за да спре разпада на СССР“, срв. Эрикссен, Е. и Терехов, А. „Последний певец Империи. Интервью с Сергеем Кургиняном“, Лебедь, № 38, 18.10.1997 <https://lebed.com/1997/art276.htm>. Отец Андрей Кураев го определя – заедно с Дугин – като „пънк-сталинист“, срв. „Дьякон Кураев обвинил сторонников Путина в осквернении Поклонной горы“, Lenta.ru, 15.03.2012 <https://lenta.ru/news/2012/03/15/diakon/>. Посетени на 18.07.2024. Най-интересните политически контекстуализации на творчеството на Стругацки през ранната постсъветска и путинската епоха принадлежат не на техните законни либерални наследници, а на националболшевици от типа на Кургинян и неоконсерватори от рода на Борис Межуев. През междувременно почти праисторическата, но все още поучителна 2009-а Межуев посещава София по покана на Центъра за либерални стратегии, интервю с него е публикувано в сп. Християнство и култура, срв. „България и Русия принадлежат на различни цивилизации. С Борис Межуев разговаря Димитър Спасов“, Християнство и култура, бр. 1 (36), 2009, с. 32-39 <https://www.hkultura.com/issue/34/issue_20230614222630.pdf>. Посетено на 18.07.2024.
[3] За политическите основания на С. Кургинян вж. Shekhovtsov, A. Russian Political Warfare. Essays on Kremlin Propaganda in Europe and the Neighbourhood, 2020-2023, Stuttgart: ibidem-Verlag, 2023, 165: „руски ляв ултранационалист, изпратил доброволци да се сражават срещу украинската армия в окупираните от Русия региони на източна Украйна“, основател на „руското националболшевистко движение Същност на времето [Суть времени, б. м., ВС]“.
[4] Цензурата ще изиска и наложи заменянето на „Комитета за галактическа безопасност“ със „Съвет за галактическа безопасност“: „мрачните, видели какво ли не чичаци от Съвета за галактическа безопасност“– Стругацкие, А. и Б. Обитаемый остров, Серия „Лучшие книги братьев Стругацких“, Москва: „Издательство АСТ“, 2023, с. 10.
[5] Вж. Гайдар, Е. Дни поражений и побед. – В: Гайдар, Е. Собрание сочинений в пятнадцати томах, Т. 1, Москва: Издательский дом „Дело“ РАНХиГС, 2012, с. 37.
[6] Срв. Шинделарж, К. „Братья Стругацкие: феномен прогрессорства в мире Полудня“, Новая русистика, 2011, vol. 4, iss. 2, с. 35-40. И също Х. Стефанов, съставителят на българското издание на трилогията на Камерер, излязла на практика веднага след руската публикация на последната й част в сп. Знание – сила: „Едно от откритията на братя Стругацки в научната фантастика е понятието, респ. терминът прогресор (по контрастна аналогия с агресор): земен човек, внедрен тайно в по-изостанала цивилизация от хуманоиден тип, за да подпомага, да ускорява развитието й към хуманизма и социалната справедливост.“ – Стефанов, Х. „Човекът пред избор“. – В: Стругацки, А. и Б. Прогресорите и Странниците. Обитаемият остров. Бръмбар в мравуняка. Вълните усмиряват вятъра, Пловдив: Издателство „Христо Г. Данов“, 1987, с. 5. В Бръмбар в мравуняка се оказва, че прогресорът не само естествено се превръща в агресор, но и дори буквално в убиец.
[7] Срв. „Мир Полудня“, Википедия, <https://ru.wikipedia.org/wiki/Мир_Полудня>. Посетено на 18.07.2024.
[8] Гайдар, Е. Дни поражений и побед, цит. съч., с. 37.
[9] Един от най-видните либерално-пазарни протагонисти, олигарх от ранната постсъветска епоха, вкаран още през първия мандат на Путин за десет години в зоната – основното всекидневно значение на думата в СССР и РФ е „затворническа колония“ – и настоящ лидер на руската опозиция в емиграция, Михаил Ходорковски казва в скорошно интервю по телевизионния канал Дождь: „нищо по-хубаво от Стругацки не съм чел […] абсолютно прекрасния Малчуган […] Пикник край пътя, прекрасно произведение“, срв. „Не умеют говорить с гопником“. Ходорковский о бессилии Запада, амбициях в политике и тюремном опыте“, Дождь, 20.07.2024 <https://www.youtube.com/watch?v=x8SbgXeDPXs&t=3130s&ab_channel=ТелеканалДождь>. Посетено на 21.07.2024. Изказването на Ходорковски за братя Стругацки е прекрасно доказателство на тезата на Межуев.
[10] Межуев, Б. „Повесть о просвещенном авторитаризме и горьких плодах реформы. „Обитаемый остров“ братьев Стругацких и Федора Бондарчука“, Русская истина. Сайт консервативной политической мысли, 30.08.2016 <https://politconservatism.ru/thinking/povest-o-prosveshhennom-avtoritarizme-i-gorkih-plodah-reformy>. Посетено на 18.07.2024.
[11] Межуев реферира – с резерва – Кургинян: „Съществуваше даже конспирологическа теория, съгласно която „Обитаемият остров“ е бил зашифровано послание на КГБ към бъдещите поколения граждани на Русия: ето докъде, в крайна сметка, ще стигне нашата страна в резултата на перестройката. Тази версия, разбира се, е по-скоро оригинална, отколкото убедителна, но лансиралият я политолог и театрален режисьор Сергей Кургинян през 1995 година [всъщност през 1997, б. м., ВС] представи като доказателство шестчасов спектакъл по повестта на Стругацки.“ Двата оттенъка кафяво на неосталинисткото ултраляво и неоконсервативното крайнодясно в Русия: театралът-конспиролог Кургинян, от една страна, рефериращият го с резерва – но приемащ в качеството на настина „оригинално“ доказателство театралната му постановка (!) – „младоконсервативен“ политолог Межуев, от друга.
[12] „Част от елита на външното разузнаване на КГБ започва да се подготвя за прехода към пазарна икономика още по времето, когато бившият шеф на КГБ Юрий Андропов става лидер на съветската държава през 1982 г.“ – Belton, C. Putin’s People. How the KGB Took Back Russia and Then Took on the West, London & Dublin: William Collins, 2021, 61-62.
[13] Припомняме, че Андропов застава начело на КГБ именно през 1967-а (б. м., ВС).
[14] Вж. Arnaoudov, V. N. “CHAT GPT ASKED TO COMMENT ON IVAN KRASTEV’S VIEWS ON RUSSIA”, Официална Фейсбук страница на „Нова социална поезия“, 17.12.2023 <https://www.facebook.com/story.php?story_fbid=946793563540464&id=100046294882912&rdid=vBQJdMYH1waUdE2H>. Посетено на 20.07.2024.
[15] В сценария – за разлика от филма – репликата „Колко е тихо!“ е приписана на Професора: „Дрезината спира на висок насип. СТАЛКЕРЪТ. Ето… вече сме у дома. ПРОФЕСОРЪТ. Колко е тихо! СТАЛКЕРЪТ. Това е най-тихото място на света.“ (СЛЗК: 11).
списание „Нова социална поезия“, юли 2024, ISSN 2603-543X
