Изпълва с благоговение и упование да видиш как идиосинкразен творец, тръгнал от камерни жанрово и бюджетно произведения, стига до тотален холивудски блокбъстър, без на йота да е отстъпил и изменил на вярата на младостта си. С благоговение, защото критическата маса едновременни възприематели създава неопровержимата съборност, иманентна на големите творби. С упование, защото демонстрира по геометричен начин, че не всичко се свежда до генното инженерство – академично, народопсихологическо, политикономическо – с парите и легендите на данъкоплатците.
Тук говоря конкретно за пътя на френско-канадския режисьор Дени Вилньов от Политехниката (2009) или Враг (2013), за да вземем два ранни примера, до Дюн (2021, 2024). Попаднах на Вилньов в един предишен живот, когато всяка вечер гледахме филм с жена ми и така случайно попаднахме на Враг. По-късно вече сам се върнах след първия Дюн още по-назад към Политехниката и Изпепелени (2010). Те не ме грабнаха за разлика от Враг, който си остана моя филм и като разведен, и като вдовец. В същата категория – в подкатегорията й „само мой филм“ – попадна и Блейд Рънър 2049 (2017), жените, които познавам, не обичат научна фантастика.
С други думи, при Вилньов определено не се кълна във всеки негов филм, което обичам иначе да правя при любимите си режисьори. Всичко е лично и поотделно за всеки отделно взет филм. Нещо повече: не харесвам Първи контакт (2016), първия му опит в научнофантастическия жанр. Т.е. не мога да изведа чувството си за удоволствие и неудоволствие до чисто естетически и киномански критерии, тъкмо това обаче ме изпълва при филмите му, които харесвам, с благодарността на усещането, че определена творба е направена лично за мен. Флобер е написал за мен Възпитание на чувствата, Вилньов е направил за мен Враг и Блейд Рънър 2049. Ако трябва все пак да идентифицирам личното и поотделното естетически и жанрово, както Враг, така и Блейд Рънър 2049 са вариации на неоноара. Но това са неоноари от Вилньов за Сабоурин.
Това не би трябвало да може да се каже за Дюн, защото е епос. И като казвам епос, имам предвид не толкова жанра, колкото преди всичко визуалното предаване на една галактическа крито-микенска Гърция в първа част – и на митологичния цикъл за Атридите във втората с характерното обикновено за прокълнатите родове фатално преплитане на кръвни линии и типичната за старогръцките прокълнати родове изобретателност в престъпването на мярата и отговарящата му изобретателност в наказанията. Нищо лично, казва истинският епос, just destiny. Същевременно мога да свидетелствам, че веднъж чух Гласа в цялата му потресаваща и изкупителна изкрещяност и тътен от недрата, и той беше гласът на Майките, както е във вселената на Дюн.
Визуално и пластично грандиозната епичност на Дюн е съставена от дълбинно идиосинкразни метафори, водещи началото си от ранното творчество на Вилньов. Пустинята и местните жители на Аракис са от ливанската гражданска война в Изпепелени, зазвучаваща във втората част като войната между Хамас и Израел. Пустинните бури в южното полукълбо на планетата произхождат, от друга страна, антитетично-оксиморонно от натрапчивия снеговалеж и орнаментите на снежната пустош в зимните канадски екстериори и интериори на Политехниката. От този непретенциозен черно-бял филм, квазидокументалистки разказващ историята на т.нар. Монреалска касапница от 1989, е племенникът психопат на барон Владимир Харконен, удивително напомнящ по лице на актьора, изпълнявал петнайсет години по-рано ролята на историческия масов убиец от Политехниката, избелен в Дюн до степен да се слее с ландшафта на снежната пустош, от която е дошъл като метафорична реминисценция. Кланицата на момичетата в Дом Харконен е както от Политехниката, в който Марк Лепин застрелва 14 млади жени, така и от Блейд Рънър 2049, където току-що произведен биоробот е намушкан със скалпел от създателя си, недоволен (намушкването като зачертаване), че прототипът не може да се възпроизвежда чрез забременяване. Че майката на Пол Атреидски се оказва дъщеря на барон Владимир Харконен, е двойнически мотив от Враг.
Това са само откъслечни отсечки от дългия път на психотропното вещество, уместно наречено „подправка“ – великите географски открития, възведени във вселенски мащаб – от пустинната планета на творчеството, където се добива, до крайния потребител на Дюн. Маркионско-гностическата месианска фигура Lisan al-Gaib, Глас-от-Външния-Свят е идещият по този път, да се свети името му.
списание „Нова социална поезия“, март 2024, ISSN 2603-543X
