Ивайло Божинов, Winter mood
Вятърът разсъблича
с пръстите на притчова твърдост –
безжалостна справедливост
на доказана истина,
студена, негостоприемна мъдрост –
абсолют- чудовище дълбоко вътре
в космическите мъглявини,
където се люпят същности,
загнездили всичките си елементи
в потенцията на водородни бъднини.
Там още не сме
и всичките ни има –
квантова суперпозиция на егото.
Без пищната клоунада
на атрибути и пособия
за притежание и себедопълване.
Повеят се вие
по вълните на стихийна естакада,
руши до скелет, глозга алчно…
Боли като самодостигане
с ожулени връхчета на пръстите,
драпали екстатично
по грапавините на световните прояви,
заблудени от нагона за намиране.
Въздухът е гола рана –
цяла вечност –
по ръба загнила е,
а ветровете ни убиват с нежност
и сурови липси за проспиване.
Предсмъртна целувка за лека нощ
всяка нощ…
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X