Ивайло Божинов, Malashevtsi
Смъртта е абсолютно модерна
За сезонните работници в ада
Поезията напразно я имитира
В трикове на сладостно самоубийство
където самият трик бива измамен
Смъртта е избавяне от последния миг на избавление
Където настоящето не екзистира
И не увешава за нищо самото нищо
Недосегаема тя не коси с косата
В аграрна метафора
Не докосва недокосвана
Нито със стил на древна убийца
Предоставя ни без да се предоставя
На показ извън показност
Това е самото действие на модерност
като освобождаване от себе си
докато подопечните идиоти
се заключват в стокова форма
Дори не се връща смъртта
Невъзможна макар и неотвратима
В отсъствието на настояще неепохална
Дори не е цезура
Освен във въображение за фикции
На тялото съвпадащо с труп
В заличавани гробищни паркове
Където ужасът се разхожда
В друга фикция за броене
Огненият транспорт на смъртта
в орбита следва
Прозрачния ледник на полети
които не са полетяли
затова новият “час” е суров
И тази изтерзана тълпа твърди: Ние сме
тъжната непрозрачност на бъдещи призраци.
настоящето не съществува
освен като присъствие на една смърт
часът е непрекъснат суровият час
и никога не изключва
никогашните часове
в порочната им безсрочност
Само броячът се връща
И сега това е един див гълъб в клоните
Измамен в отсъствие на сегашното
В пейзажи за необитаване
на планета на смъртта
И един старец заслушан на пейката
против волята си в шиболета
на пепелния вибриращ въздух
където мъртвите се засрещат
в лишеност от капризни акценти
Смъртта пътешества вкаменена viaticum
И гробът на Хегел в близост до Фридрихщрасе
Не се нуждае от джентрификация
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X