Моника Попова, Изложба ВАКУМ
Пристигнах там,
където много са пристигали.
Свалих си кожата, прегърнах куфара
и слепоока скочих в аромати
на мараня и жега, и кипариси,
и леден чай и пеперуди…
…но някъде назад
остана отпечатъка от скока
и спрялото сърце
на тъжно изречение…
Пристигнах. И езикът ми пропадна
в гуакамолето като в зелена тиня.
Бе късна вечер, пих една текила
пресечена от лимбата на лимонада.
В кристалите от лед познах желирани
южняшки айсберги.
И вдишах въздуха
на охладени порции.
Но някъде назад
остана
отпечатъка…
Със страстните мъже тактувахме меренге,
а после търсихме най-тихите пространства,
в които да заровим гласовете си
в гърлата си
и дръзвахме, приплъзвахме телата си
по буквите на книги и по резени лимон
във ледени текили с осолено гърло…
…а някъде назад
остана спрялото
сърце …
Дробовете, намачкани от жегата, пропукваха
и страница по страница изчиствах,
заключвах опуса на миналите дни
…остана отпечатъка от скока…
Горките дни се свиваха в пашкули –
изплашени от ветровете пеперуди –
родилните им спомени разкъсваха съня ми,
а някъде назад…
А после се оттичаха изнемощели
като топящ се восък по земята,
като разтворен айсберг в чая на нощта…
Пристигнах там,
където всички са пристигали,
но някъде назад
остана отпечатъка от скока
и спрялото сърце на тъжно
изречение…
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X