Моника Попова, Рисунки
По „Живо и мъртво“ от RASSIM
капка тинест живот
самозараждащ се, себеподобен
и сам господ на себе си
и загадка и същност на всичко
в нежно-синята плът на планетата –
капка тинест живот посред мъртвия космос
капка тинест живот
прелъстил въглерода
развратил кислорода
капка тинест, оплождащ, бушуващ живот –
слон и кит и ехидна
червей, ябълка, рай и ехидна змия
и перфектната перла в седефа на стридата –
бисер, бляскавост, блян и барок
и цветът на цветята
под лъчистата милост на слънцето
и зърната кълнящи в земята
и зърната на млечната гръд…
капка тинест живот –
отцедената в жив цвят урина
от плътта на художника върху платното
капка тинест живот
божество и вселенска мистерия
Джими Хендрикс – Концертът на Мауи
в Пурпурната мараня
сред полихроматичната тропичност
един чернокож безподобен шаман
свещенодейства с бял Стратокастер
в бесен транс
като кацнал от друга реалност
на малката дървена сцена
скована с греди от отвян ню-ейджизъм
с подпори от най-лунатични утопии
и с пирони от марихуана и LSD
ето го, гърчещ се черният демон
се съвъкуплява с бяла китара
мастурбира приапичния гриф
обладава извивките в акробатически пози
на коляно, над главата, встрани, зад гърба
после стърже с език и със зъби
трептящите струни в див канилингус
и китарата вие, мяучи, пищи и ридае
побесняла в оргазмичен екстаз
до сцената тон-операторът се просълзява
пред нея, танцуващо в унес момиче се навлажнява
а над всички и всичко Халеакала мълчи
угаснал за малко от съпричастност
вулканът се прави, че спи
но мълчи в знак на почит
пред вулкана изригващ там долу
посред тучните пасбища
на талази от китарена лава
и жупел и плам
от небивали, обезумяващи
свръхбожествени ритми и писъци
за да можеш да свириш така, като бог
ти си взел таланта на дявола, Джими
прелъстил си всички хрисими музи без милост
и си бръкнал дълбоко в космичния звук
там където дори Аполон не е стигал
за да впрегне звука в усмирителни ноти
там където звукът се изкарва само с черна магия
само със себе-жертво-принасяне
ти сега си шаман на магията, Джими
тук пред шепа сърфисти и хипита
върху малката сцена
ти напускаш и тяло и разум
и си само щастлив, без свяст и без свят
ти даваш и последния атом от своята плът
и последния порив на своята душа
вече някак си знаещ
че това е последният път
че само след месец ще кажеш
„аз отдавна съм мъртъв“
че само след два – ще умреш
но сега тук, със синя бандана
хвърчаща в хавайския вятър
ти самият хвърчиш на крилатия Гибсън
и си по-жив от самата природа
и по-вечен от спящия тихо вулкан
По „До края на смъртта“ от Ани Илков
този гланц на сърцето
тази стъпка, този ритъм на дивото
в тази песен, с която се будим
а после се сриваме
този път към незнайното
по който вървиме самички
и се спираме само за малко
за да обичаме
накъде е посоката, питаш
и аз също се питам
и се лутаме – ту безнадеждни
ту възторжени скитници
а пръстта
кротко носи нашите трескави стъпки
и ни чака
всеможеща, раждаща
никога мъртва
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X