Моника Попова, Рисунки
(по спомените на актьора Джеки Куган, изиграл „Хлапето“ в едноименния филм)
– Екшън! – извика Чаплин и затича към сцената.
А тя, сцената – камионетка на раздялата.
Аз бях горе в каросерията. Надничах над дъските. Трябваше да ме отведат далеч – социалните и полицията. Трябваше да отърват малкия скитник от големия скитник. Малкият скитник – аз, – трябваше да бъде въдворен в сиропиталище.
Чарли искаше от мен само да плача и да протягам ръце.
Направих го. Раздяла. Сбогуване.
Не знаех какво следва. Нали бях само хлапето…
И тогава, след като отново извика „екшън“, той ми направи знак просто да стоя горе.
Вдигна пръст и го завъртя. Операторът насочи камерата към него. Полицаят и социалният се втурнаха и го сграбчиха.
Прекъсна ги и ги накара да повторят движенията и да го сграбчат отново, този път през гушата и да го направят по-близо до мен. Искаше да вижда лицето ми, докато изиграе своята сцена. А аз бях извън камера.
И тогава се случи нещо, което ме разтърси за цял живот.
Чарли се разплака неудържимо. Камерата работеше, а никой не знаеше той наистина ли плаче, или играе.
Погледнах сълзите на великия комик.
Погледнах лицето на незабравимия творец.
И видях разплаканите очи на един голям човек.
И досега не знам отговора.
Но в едно съм сигурен: тогава Чаплин отприщи нещо, което бе извън него. Той описваше своето детство. Той се разделяше със себе си.
Лицето му говореше: „Това е бясната игра на съдбата. Това е сценаристиката на живота. Това е горчивината на неправдата. Това е проклятието на люлката.“
Да, сцената се получи толкова покъртителна, че се помни от всички и ще се помни винаги.
А за мен остана изумлението на детското сърце: не, не е вярно, че клоунът винаги е тъжен. Обратно на това е: тъгата е клоун, който танцува по върха на бръснача, наречен път.
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X