Магдалена Уанли
На всички емигранти и бежанци по света.
В мен диша на Елис Айлънд болката.
Чрез единния блян от хиляди стонове.
През опасния, студен океан.
През протегнати ръце за сбогуване.
Високо в небето, оттам най-накрая,
над Манхатън съм разперил криле.
Маршируват машини, садят души до поискване,
и чрез мен причестяват ваяния.
Америка, ти си мое любимо дете.
В теб прислоних милиони създания клети.
В мен диша на Елис Айлънд болката.
Америка, целуни ме сега, на прощаване.
В мен диша на Елис Айлънд болката.
Старите дрехи изгниха в Европа.
От мен се роди закалената мъдрост.
И като нова икона я положих над Севера.
Около мен прозвучават салюти
и прощават гнилия ден на бедни предградия.
В мен диша на Елис Айлънд болката.
Америка, дете мое, не се срамувай от нас, немодерните!
Нали построихме Канала и Планината преместихме?
Нали се стреляхме из мрачни пресечки?
Америка, спомни си как те обичахме!
Лежейки безсънни в кошмарни коптори.
В мен диша на Елис Айлънд болката.
И този е унесът, за който днес лъжат звънливо.
В нас диша на Елис Айлънд болката.
И този е пръстенът, за който днес в Холивуд съчиняват филмови хитове.
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X