Магдалена Уанли
Парцал
(така не разбраха големите кораби)
(Е. Дикинсън)
І.
То беше кораб, аз не бях танцьорка
лежерно да се рея над вълните
а носех фуста и да стигна исках
в най-тайните ъгли на трюма мътен,
с поли да измета праха,
и с устни да полирам пода,
докато лъсне като огледало.
ІІ.
То беше кораб, но не бях девица
и корабът се бранеше отчаян,
и беше омерзен,
и ме ругаеше
за цялата помия от насилие,
която носех като обич.
И тъй, от чиста – станах скверна.
ІІІ.
Парцал да съм добър, сега се моля
за да изтривам, слой след слой, мътилката,
натрупана нагъсто през годините,
сплавта от мраз и ярост, с кръв засъхнала,
щита от страх, погром и недоверие.
Един парцал във свят на потребление
би имал свойта мисия – да те пречисти.
…изглежда са затворили онази
мръсна стара кръчма на „Пиротска“ 30-и,
където толкова обичах да обядвам
(молейки се салмонелата да ме подмине)
преди повече от век…
и салмонелата ме подмина
но аз боледувам
Соцносталгия III, нейде 1982-ра
Във втори клас, пред другарчето ми Иво
тананиках „Бяла лунна вечер“,
ама без да искам.
„А-а ще те изкажа!“
канеше се Иво
Ама що,
аз не пея лошо
и не казах „любовта“
„Ама аз ще те изкажа“
кефеше се Иво
и си ме изказа
а другарките ме порицаха
(е, не много строго,
щото бях отличничка
и поетеса,
и бях на национален рецитал
със стихотворение за Партията.)
Та, учителите бяха горди с мен
и аз бях горда,
но другарчетата сякаш нещо чакаха
да сбъркам.
Иво, като ме изказа,
много се уплаших.
И така разбрах, че са ми забранени
Щурците, вечерите лунни,
любовта и пеенето.
Грешни сметки
…Защото пожелах да тъгувам по оная пищна есен
която се раздипли между нас
пролетта ми се озъби и каза да стягам раницата
да почистя инвентара
да купя бензин за косачката
(че никой няма време да чака
да се натуткам докато тревата расте
а в крайна сметка е мое задължение да кося моравата)
лятото отегчено написа съдържателен отчет по проекта
и го предаде на компетентните органи,
а зимата… е зимата просто ми сипа греяно вино.
Тя обичаше леща.
Моята шибана леща,
Тя мразеше консерви
И суха храна.
Тя обичаше мен.
Тя обичаше нас –
Цяло семейство,
Мразещо моята леща.
Тя мразеше котките.
И сега се чудя
С тези два котарака
Дали ми е вярно още
Моето куче,
Което някога обичаше леща.
Гадната шибана леща.
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X