Слав Недев, Останки опаковка, 1995, Watercolor on Paper, 50x65cm
Съжалявам росата, че не знае, че е роса
Дървото, слънцето, че е поничка
Зеленото по върховете, луната,
узрялото сирене, медузата, че е
прозрачна, упоритата извивка на лоса,
съжалявам небето, че не бяга
колкото и да е близо до космоса
И няма да спра, ще раздавам,
за да не остане нищо за мен,
да няма – край, затворено, приключихме,
да не останат следи и по стремето
на вътрешно ми ухо от твърдата козина
на сивия вълк, но да не спирам да го виждам
как се оттегля в мъглата
Може би когато бариерата към прелеза се вдигне
и след завоя между дърветата
изгрее хълм,
това е всичко – хълм, небе
и толкова
противоречивото очакване
да се отмени смъртта
списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X