Ан Секстън – Демон

В превъзходство

Наполовина зима, наполовина пролет,
и Ба́рбара и аз стоим
с лице към океана.
Устата му широко отворена,
изхвърля зелената пяна
изхвърля я на брега.
Казваш, че е ядосан.
Казвам, че прилича на изритана Мадона.
Утробата му се свива, пиян е и в треска.
Вдишваме яростта му.

Аз, жител от вътрешността на страната
тук съм с теб за малко простор.
Почти се страхувам,
толкова дълго вървях към океана.
Видях го гладък като буза.
Видях го лек
как върши работата си
обсебващо.
Видях го да търкаля сините си обръчи.
Видях го да разяжда земята.
Видях го да ме дави на два пъти,
и все пак не ме отне.
Ти казваш, че в миналото зеленият гейзер
е покривал Великобритания,
но никога не си била на онзи бряг
не си видяла това?

Дойдохме да се поклоним,
езиците на прибоя са молитви,
и ние се обричаме
с безмълвен обет.
И двете мълчаливо.
И двете различно.
Искам да вляза в мечтата й,
оставяйки моите корени тук на плажа
като поднос с но́жове
И миналото ми да разплита
възлите с ръмжене,
и да изтече в океана,
оставяйки го да се взриви над мен
и навън, където ще пия луната
и дрехите ми ще се изплъзнат,
и ще потъна в големи майчини ръце,
нещо, което никога не съм имала
освен тук, където пропастта
се втурва към пясъка
удар след удар
отново и отново
и ние стоим на брега,
обичам пулса му
сякаш поглъща звездите,
и в този момент всичко започва
и ще продължи в забрава,
от другата страна на нашето знание
в дивото падащо зелено, което влиза днес в нас,
за краткото време –
наполовина зима, наполовина пролет.

Демон

„Младият мъж се страхува от своя демон и поставя ръката си
понякога пред устата на демона …”
– Д. Х. Лорънс

Споменах за моя демона пред приятел
а приятелят ми плувнал в лой се появи
мазен и загадъчен и каза,
„Мисля днес да го измъкна от коленната ти става.
Заложил съм го в теб преди години.”

Кой би го купил?
Демон-заложник,
прежълтял от забрава
с ръка на гърлото ми?
Изведѝ го обратно, приятелю,
но се пазѝ от скръбта ми
която ще влети в устата ти като птица.

Моят демон –
твърде често го събличам,
твърде често той ми е разпятие което нося,
твърде често ми е мъртви маргаритки,
твърде често е дете, което съм заченала
след това го абортирам…
безименни, безименни …

О, демон в мен,
страхувам се и вдигам длан
към устните си за да те зашия
и задушавам те, прикривам те
от погледа на обществото,
държа те по-далеч от черните клавиши
на пишещата ми машина.
И ако все пак те заложа,
колко кюлчета от злато ще получа,
колко пенита, плуващи в медни целувки,
каква птица ще е на път да загине?

Не.
Не.
Приемам те,
ти идваш с мъртвите в съня ми,
мъртвите, които разцъфтяват на бюрото ми
(тъй както ракът си цъфтеше в майка ми,
в нейните перфектни цици,
валсирайки със призрака си върху тънката хартия)
мъртвите, които дават сладки и на мен диабетичката,
удрят с гръм и поразяват с мълния розовата ми градина,
мъртвите понякога излитат и от мен.
Да.
Да.
Приемам те, демон мой.
Няма да запуша устата ти
ако си любимият мъж
отрупан с ябълки и грехове
ако си жена със заразена кръв,
захарни газове и вехнещи клони,
но която обичам.

Излез от мен, демоне! –
дори сега призовавам Бога,
аз, която подобно мърша
очаквам кога ще ме изглозгат,
започвайки от устните и езика.
И аз искам да се промъкна в Неговите останки,
вземам хляб и вѝно,
а демонът пърди и хихика,
когато Бог излита от устата
на анонимна жена
пред анонимен олтар.

Превод от английски Илеана Стоянова

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X