Калоян Богданов, Хиперрел. Яйце
“И зашеметяващ аромат на акация, и песен
на безработен славей…”
М. Булгаков, „Залог за любов“
От около три до пет години насам постепенно погрознявам. И едни сънища неразбираеми – блъскам си главата, но не мога да схвана, така да се каже, смисъла им. Уж страшни и гадни, а сутрин се будя в кондиция, ако разбирате какво имам предвид. Да, ама само сутрин. Може и затова да е. Няма мърдане. Пък и помрачнях, лицето ми се измени, ходя по улиците с онзи особен вид достойнство като че отивам да купувам великденски яйца. Влизам в аптеката – нямат. Надничам в книжарницата – току-що ги свършили, търсене имало. Елате другата седмица. Че има търсене, това го знам и без да ми го казват. Намирането му е майстора. Но снощи, по-скоро рано тази сутрин, докато чаках кафето, разбрах и защо погрознявам. Защото не се храня редовно. Няма я ритмичността в приемането на витамините, мазнините, въглехидратите и тъй нататък. Освен това пуша много и много евтини цигари и къркам спирт. Че ми кипна отвътре, че кафето ми и то кипна. Слепоочията преляха и гневът ми, невъзпиран, налетя:
– Ииискам яйцааа! Дайте ми яйцатааа! Дайтееий ми гиий! Иискаам си гиий! Ще вияяяаъъ! Ще умирааам! Даай яйцааа! Даай гиий!
Да, така беше. Вих, редих молитви и проклятия, ръмжах с оголени венци (венци, то зъби няма вече, само венци на гроба привечер), избих го на рев и се скапах. Седнах, запалих цигара, сръбнах кафе: – Какво? – успокоявам се. – Кой в днешно време се храни редовно и здравословно? … Депутатите … Изчезни с тия депутати, че само на депутати ще ми станеш, ако взема да пийна малко сода каустик! Депутати! На човек главата му пламнала, ушите му шумят, а той – депутати.
Кой още освен депутатите се храни? Уф, пак тия! Добре, да видим.
Например, които се състезават за “Гинес” кой ще изяде най-много яйца. Кой ще изяде най-много говежди пържоли (хак им е на тия с лудата крава сега). Кой ще погълне най-много сладолед. И така нататък. Важното е, че има и птичи грип. Птичи грип му е майката. Салмонелоза. Хипертония и исхемична болест поради затлъстяване. Лош холестерол. Трябваше да уча медицина навремето. Паля следващата цигара и започвам да си записвам на листче. В крайна сметка ето какво излезе:
“Уважаеми дами и господа! Безпокои ви надебелял от нерви и нередовно хранене ерген, бивш женен и баща, днес безработен пияница. Ако случайно някои от вас са като мен, по-добре да не ми се обаждат на адреса, който съм оставил накрая. Не търся себеподобни. Себеподобни срещам всеки ден, а всяка нощ, когато лунната светлина се настани над канапето, което ползвам за спане, с полуотворени очи и напукани устни аз хъркам – най-сетне за малко избягал от тях. Така че не ми се обаждайте, ако сте като мен. Няма какво да си кажем.
Уважаеми дами и господа! Не търся сродна душа, нито грижовно сърце с добри ръце, които да ме тешат в старините. Всичко това е за по-окомуш хора. Освен това аз душата си не познавам и не зная с коя от всичките останали тя би била честита. Нека не се разочароваме взаимно в надеждите си. Не че идеята сама по себе си е лоша, обаче престанах да вярвам в звездните взаимоотношения. Едно време, като малък, си мислех, че когато книгата е затворена, всичко, описано в нея, живее собствен живот, който се крие от мен. Затова понякога внезапно отварях някоя, но, разбира се, нищо такова нямаше. Повярвайте ми – няма, каквото и да пише в романите. И в този смисъл самотата е за предпочитане, защото знаеш какво да очакваш от нея. С една дума, не вярвам в хората аз, пък и не се стремя някой да вярва в мен. Утежнява нещата, усложнява ги. По-добре е така.
Преди време един богослов, с когото се напихме, ми каза, че трябва да се вярва в Бога. Само така, рече, ще намериш покой тук, а и после там. Сигурно е прав, само че аз не съм неспокоен, само съм объркан и не знам какво да правя, но не съм неспокоен. А и да повярвам в Бога не умея, не ми е ясно какво се има предвид, когато се казва това нещо. Питах го онзи, същия, а той ми рецитира катехизиса. Знам го катехизиса. Дядо ми беше свещеник и освен че беше свещеник, беше и най-свестният епикуреец, когото съм виждал. А съм виждал доста. Тъй че моля, моля – не ме призовавайте, познавам ви.
Уважаеми дами и господа, това е песента ми на безработен славей. Не ме принуждавайте да пиша повече, съобразете се с болестното ми състояние. Единственото, което искам – не, за което ви моля от дълбините на падението си, е да ми дадете някаква работа. Каквото и да е – ще го работя. Ще работя, честна дума. И висше образование имам, макар че беше толкова отдавна, че нищо не помня. Но щом трябва, ще си припомня. Пък ако няма места за висшисти или съм прехвърлил възрастта, каквото ми дадете, това да е. Само да е работа, че жив съм погребан и когато умра, никой няма да разбере, никой няма да ме помни и да тъгува за мен и този бял свят ще олекне от една душа, която е била родена, живяла е, но докрая не е разбрала това.”
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X