разсипваме се като крехки гранки в бурята… притваряме плавно очи – изпущаме нишката… протягаме ръце и прегръщаме вечността… „о, миг, поспри, тъй прекрасен си ти…“ вечност, философия, състояние, нито начало, нито край; вечно настояще и бъдеще в едно… оти да ридаеш над тленното тело!? прегърни – и се взри в очите на живо.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X