Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 3
Ще сме си наши
Ще играя на прескочи кобила,
ще прескоча есента,
а после зимата.
В скута му ще приседна,
като самодива изпаднала от клоните
на плодно дърво.
Ще вечерям със смеха му,
завързана на фльонга в косата му.
Ще съм негова, той – мой.
Ще сме си наши.
Искам още
Септември идва с узрелите нарове,
клонките бодлив хинап, надвесени на пътя.
Хладният повей от отсъствието ти рано сутрин,
кротката тъмнина, дето присяда
край прозорците все по-рано вечер.
Дните се проточват като кълбета с прежда,
от която зимата шалове ще плете.
Още е рано да те прегърна,
мога само топли мисли да пратя.
Топли като чай на разсъмване, сгушено тяло,
завивки измачкани, пръснати, все следи
на любов, която яростно боли и иска още…
Куп от възможности
Котки, които ме разплитат
като кълбо, докато нощта
катапултира в пустинен оазис.
Розата съблича бодлите си и
ляга във водата, превръща се в лилия.
Забравям се, спирам да викам.
Можем да изберем кои сме.
Можем да продължим.
Ние сме куп от възможности.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X